Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Трето (последно) — вече го нямаше и Мокси.
— Моксиии!
На това място ехото беше тройно.
— Моксииииии!
Всяко от трите вида ехо се раздробяваше на още десет. Ето и картината, получена по математически път, понеже сега е модерно да си служим с царицата на науките — математиката:
— Моксиииии!
Ехото се блъскаше със старото ехо, звуците се гонеха, настигаха и задминаваха, наподобяваха хор в готическа катедрала. — Домбиииии!… Димбиииии!… Моксиииии!… Домбиии!… Димбии!
Лиско викаше, а всяка камбанка от ехото устотворяваше имената на приятелите му. В галериите гръмна симфония, съставена от сто хиляди различни видове ехо, които идваха и си отиваха като потоци, блъскаха се като водопади, разбиваха се като прибой в стените на всички галерии и галерийки.
Последният ек умря в ушите му пет минути след като Лиско
бе престанал да вика. Абсолютна тишина. Лиско полегна уморено на земята, отпусна се и се предаде. В ушите му се блъскаше неговият заместен пулс, но скоро изчезна и той, настъпи най-страшното — равнодушието.
Ех, че е хубаво!… Лежиш и не мислиш за нищо. Имало ли е Димби? Съществувал ли е Домби?… Ами Мокси?… Никога!… Това са измислици, въздухът също е измислица, небето, слънцето — всичко е само измислица и нищо повече. Няма по-голяма сладост от сладостта да се предадеш. А било толкова лесно. Просто лягаш и се отказваш от борбата…
ГЛАСЪТ: Хей, Лиско!
ЛИСКО (безчувствено): Кой е?… Кой ме вика?
ГЛАСЪТ: Аз!
ЛИСКО: Кой си ти?
ГЛАСЪТ: Нима ме забрави?… Твоят глас!…
ЛИСКО: О, ти ли си? (Отново отпуска глава.) Какво става?
ГЛАСЪТ: Слушай бе, забрави ли правило номер едно?
ЛИСКО: Зарежи тая работа!… Не виждаш ли какво става?… Отначало попаднахме в голямата отвесна дупка. Там изчезна Домби. След това попаднахме в малката хоризонтална дупка. Накрая ето ни в този хаос от галерии — лабиринтът… Изчезна и Димби, а накрая се изпари и Мокси… Къде ще му излезе краят?… Кажи!… Вече имам чувството, че съм изчезнал и аз.
ГЛАСЪТ (двусмислено): Хм!
ЛИСКО: Така че най-добре е да се махнеш.
ГЛАСЪТ: Е, ще си отида, разбира се, какво ще правя!… Дойдох за малко, само да ти припомня правило номер едно: изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника!
ЛИСКО: Знам, не ме учи!
ГЛАСЪТ: Знаеш, но забрави… Спри се.
ЛИСКО: Отдавна съм спрял.
ГЛАСЪТ: Надишай се.
ЛИСКО: Надишах се.
ГЛАСЪТ: Успокой се!
ЛИСКО: Лесно е да се каже.
ГЛАСЪТ: Но пак помисли дали е необходимо да се уплашиш.
ЛИСКО: Не съм уплашен.
ГЛАСЪТ: Но вече се предаваш.
ЛИСКО: Не може, разбери!… Срещу лабиринт не се рита.
ГЛАСЪТ: Спомни си какво правеше в подобни случаи… Чакай, не отговаряй! Искам да ти кажа, че ако си попаднал в капан, някой те наблюдава и следи. Трябва ли да те види уплашен?
ЛИСКО: Не!… В никакъв случай!…
ГЛАСЪТ: Тогава?… Хайде, отивам си, а ти размисли още веднъж… Припомни си песничката на делфинчето… Довиждане!
Лисичето се ослуша. Отнякъде се промъкваше първата китара, втората не закъсня и я настигна, а третата и четвъртата ги контрираха изневиделица. Лиско се изправи, извика нещо в тон с тоновете и запя:
Последното двустишие трябваше да се изпее повторно за финал, но Лиско внезапно видя Домби да прекосява галерията и се понесе след него. На ъгъла зави по правилната посока, но от Домби нямаше и следа. Лисичето завика, втурна се в чупката, която му се откри вляво.
— Домбиии!… Къде си, Домбиии?
Ослуша се и го обхвана трепет — този път долови гласа на пеещия Димби. Верен на обещанието, Димби пееше своята любима песен непрекъснато, както му бе заповядано.
— Димбиии!… Димбиииии!
— Лиско, ти ли викаш?
— Аз! — отзова се радостно Лиско. — Димби, моля те, застани на място!
— Да, ама не съм Димби.
— Така ли?… Кой си?
— Мокси.
— Мокси! — зарадва се отново Лиско. — Къде си?
— Тук съм — отвърна гласът.
— Стой на място и пей!
— Добре.
Сега пък Мокси запя любимата си песен.
Докато слушаше мелодията, Лиско се подвоуми — накъде? Реши да кривне в първата пресечка. Затича се, но тъй като пред него зейнаха две нови чупки, спря запъхтян.