Невестата от Шербрук
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: The Bride #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невестата от Шербрук». Краткое содержание книги:
София си играе с всеки мъж, докато не среща Райдър. Наистина ли тя е страхотната съблазнителка на острова? Една ужасяваща тайна чака…
— Сега те разбирам. Правиш го, за да избегнеш скандала.
— Не, но това е добра мисъл. Ще има скандал, вероятно твърде досаден. Но това не е причината. Мисля, че след като възстановиш настроението си, ще можем разумно да се отнасяме един към друг.
Той й даваше това, което беше искала през последните три години, това, което беше искала толкова отчаяно, че даже се опита да го съблазни. Беше свалила всичките си дрехи и му се предложи. А той я отблъсна и обиди. Сега беше облечена в рокля, скъсана под дясното рамо, и той предлагаше да не анулира брака. Не можеше да го възприеме. От друга страна, какъв избор имаше? Не беше ли точно това, което искаше най-много от всичко?
Погледна към него и каза:
— Добре.
Дъглас се усмихна. Нещо в него се развърза. Не беше предполагал, че е толкова напрегнат, че е толкова загрижен за това какво ще каже тя.
— Изглеждаш много различен, когато се усмихваш.
— Предполагам, че не си видяла много добро настроение от мен.
— Предполагам, че и ти не си наблюдавал твърде кротко поведение от моя страна.
— Не.
Тя избърбори:
— Какво ще правиш сега?
Той отметни глави настрана.
— Какво имаш предвид? Искаш ли да отидеш на езда? Тъй като Синджън е тук, трябва да я попиташ дали можеш да яздиш Фани. Ще ти купя друг кон. Можеш да дойдеш с мен. В Брандърлей Фарм продават чистокръвни кобили.
— Не, става дума за тази Жулиета.
— А, втория по ред диамант.
— Да. Който в момента се внася, за да го видиш. Не мога да го понеса, Дъглас.
Александра скочи и започна да се разхожда.
— Тази Жулиета — Господи, с име от Шекспирова пиеса! — ще пристигне и всичките ти роднини ще гледат нея и Мелисанда и ще покажат неудоволствието си от това, което се е случило. Няма да пестят думи, за да изкажат неудоволствието си. Не мога да го понеса, Дъглас.
— Не, това няма да бъде приятно за всички нас. Нека да помисля. Ако знам, че няма да се опиташ да изчезнеш, тогава мога да се заема с решаването на този особен проблем. Добре?
Тя кимна сковано.
— Няма пак да се опиташ да заминеш, нали?
— Не. Съмнявам се, че бих могла да измамя сестра ти.
— Ще ми докажеш ли това, като ми дадеш трийсетте си лири?
— Не, никога.
— И така, не ми вярваш. Добре, изглежда, аз първо ще трябва да започна да ти вярвам. Гладна ли си? Би ли искала да си легнеш? Ще се погрижа никой да не те безпокои.
— Да — каза тя с отчаян глас — Да, бих искала.
Погледна я продължително, но не каза нищо.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше единайсет часът вечерта. Александра седеше в леглото, облегната на три дебели възглавници, и гледаше гаснещата жарава на камината. Стаята бе в полумрак и единствената светлина идваше от петте свещи, запалени от дясната и страна.
Дали ще дойде при нея тази нощ?
Пиесата на Молиер „Мизантропът“ лежеше захлупена в скута й. Току-що бе прочела следното: „Жените като мен не са за такива като теб“, и тази фраза не й излизаше от ума. Повтаряше си я до безкрай. Бедничкият Дъглас, не само че беше изгубил първия диамант, ами и втория. Ти се чудеше на какъв ли скъпоценен камък най-много прилича. Може би на топаз, нищо че е полускъпоценен и не особено ценен, но пък е приятен за окото. Бе солиден, сигурен и здрав камък и на него можеше да се разчита. Тя взе отново пиесата, обърна страницата и се насили да чете.
Дали ще дойде при нея тази нощ?
Върху осветената страница на книгата падна сянка и Александра се сепна. Дъглас стоеше до леглото, облечен в халат от брокат, наситено син с втъкани златни нишки. Беше бос. Тя го изгледа от горе до долу, спря поглед на тъмните му сънени очи и попита:
— Какво правиш тук?
Той само й се усмихна и взе книгата от ръцете й:
— А, „Мизантропът“. И то на английски за съжаление. Не можеш ли да четеш на френски? Много по-забавно е.
— Може би — отвърна тя, — но знам пиесата добре и много я харесвам дори и на английски.
Той прелисти няколко страници и зачете:
— „Днес единствено измамниците преуспяват…“ Какво мислиш за това, Александра?
Аха, нейната измама… измамата на Тони. Дъглас някога нямаше да се примири. Гласът й прозвуча глухо:
— Не е много мило от твоя страна да подбереш точно тези мисъл от цялата книга.
— Всъщност си спомних за сестра си и за всичките й номера. Чувах я как пищи с цяло гърло за огромния, космат плъх, който пропълзя по полата ти. Представях си и смеха й, докато те държеше. Липсваше ми на вечерята.
— Нима?
— Честно казано, беше доста отегчително. Откакто ти — прицелът на нападките им — си отиде, всичките ми роднини ядоха повече, отколкото са в състояние да поемат, и говореха за времето. В крайна сметка трябваше да играя вист с леля Милдрид. Ти можеш ли да играеш вист?