Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
— Чудо голямо, и да се издадеш, от това жената няма да научи много неща за тебе. При това ще й забраня да се интересува за тебе и ако иска много да знае, ще й отнемем детето и тя ще загуби парите, които получава.
Това много ми хареса. Другата седмица пристигна една селянка от Хърфорд или околните села, за да вземе детето за десет лири. Срещу пет лири годишно в повече тя щеше да довежда детето в дома на акушерката, когато поискаме, или пък ние щяхме да отиваме на село да видим как се грижи за него.
Жената изглеждаше здрава и приятна селянка, добре облечена и спретната. И така, с болка на сърцето и много сълзи й предадох детето си. Бях вече ходила в Хъртфорд, за да видя къщата й, която ми хареса. Обещах й богато възнаграждение, ако се отнася добре към детето, така че тя веднага разбра, че съм негова майка. Но тя живееше в много уединено място и явно нямаше никакво намерение да ме разпитва, така че се чувствувах в пълна безопасност. Накратко казано, съгласих се да й поверя детето и й дадох десет лири, тоест дадох ги на хазайката си, която й ги предаде пред мен. Селянката обеща да не ми връща детето, нито да иска нещо повече за отглеждането или възпитанието му. Аз обаче й рекох, че ако го гледа много добре, ще й давам по нещо винаги когато отида да го видя; така че не се задължих да й плащам още по пет лири годишно, а само обещах това на хазайката си. И така, голямата грижа се махна от плещите ми. Макар че това разрешение на въпроса не ме задоволи напълно, то все пак бе най-удобното за мен при положението, в което се намирах.
Тогава почнах да пиша на моя приятел в банката по-нежни писма и към началото на юли му съобщих, че възнамерявам да пристигна в Лондон през август. Той ми отговори най-пламенно, като ме молеше да го предупредя своевременно, за да може да дойде да ме посрещне на около два дни път от града. Почувствувах се хваната натясно и не знаех какво да отговоря. Най-после реших да замина за Уест Честър, за да може той да види, че пристигам с дилижанса оттам; страхувах се да не би да разбере, че не съм била в Ланкашир, макар да нямах никакви основания за опасенията си.
Исках да пропъдя страховете си, като погледна разумно на въпроса, но всичките ми усилия бяха напразни; така си бях втълпила тази мисъл, че не можех да се освободя от нея. Освен това ми хрумна, че ако замина за провинцията, това ще заблуди и хазайката ми, защото тя не знаеше дали новият ми кандидат живее в Лондон, или в Ланкашир; и затова, когато й съобщих решението си, тя беше напълно убедена, че ще се оженя в Ланкашир.
И така, аз се приготвих за път, сбогувах се с нея и изпратих момичето, което ми прислужваше, да ми запази място в дилижанса. Хазайката искаше прислужницата да ми помага до последния момент и да се качи с мен в колата, но аз й казах, че това не е нужно. На тръгване тя ми рече, че е сигурна, че ще й пиша и ще я посетя, когато дойда в града, защото знае колко обичам детето си. Уверих я, че ще направя така, сбогувах се и напуснах този дом със задоволство, въпреки че бях толкова добре гледана там.
Отидох с дилижанса не до края, а до градчето Стоун в Честър, където не само нямах никаква работа, но и не познавах никого. Но когато човек има пари в джоба си, той навсякъде се чувствува у дома си. Останах там два-три дена, докато намеря място в някой друг дилижанс за Лондон. Пратих писмо на моя приятел, че ще бъда еди-кога си в Стоуни Страдфорд, където кочияшът на дилижанса ми беше казал, че ще спре.
Случи се така, че на отиване не се качих на редовния дилижанс, а на една кола, която беше наета от няколко господа, които отиваха за Уест Честър на път за Ирландия. Сега същата кола се връщаше обратно, без да спира на обикновените спирки на дилижансите. Тази именно кола пристигна в неделя в Стоун и понеже нямаше право да пътува неделен ден, коларят има време да се приготви да тръгне на следния ден.
Моят приятел обаче получил писмото ми много късно и не успя да стигне до Стоуни Стратфорд навреме, за да се срещнем вечерта; срещнахме се на следната утрин в Брикхил точно когато нашата кола влизаше в градчето.
Признавам, че много се зарадвах, като го видях, защото ми беше малко мъчно, че не се срещнахме вечерта. Особено ми хареса, че пристигна в една разкошна карета е четири коня, придружен от лакей.
Колата ми спря пред една странноприемница в Брикхил, където беше отседнал и моят приятел. Той ме посрещна много мило и щом влязохме в хана, поръча обед. Аз се учудих, защото мислех, че веднага ще продължим за Лондон. Той обаче рече, че трябва да си почина от пътуването и че в това малко градче странноприемницата била много добра; не искаше и да чуе за пътуване този ден.