Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Лариса страшно се учуди, като разбра, че според Фройд най-важното при човека е подсъзнанието, а цялото съзнание е само така, проформа, просто миниатюрен остров в бушуващото море на не много симпатичните инстинкти — агресията и либидото, тоест сексуалния нагон.
— Да-а, това са хората, дай им само да се сбият или да преспят с когото им падне — печално констатира Лариса.
Казах й, че според Фройд нейната психика е съставена от три враждуващи помежду си нива: егото, свръхегото и подсъзнанието — То.
— Дай ми пример! — настоя Лариса.
— Ами да кажем, вашето То е огладняло и иска да открадне един хляб от супермаркета — започнах аз.
— И какво?
Обясних й, че свръхегото, представено в съзнанието й от най-близкия милиционер и други условности (съвест и т.н.) няма да й позволи да открадне хляба…
— Ами егото ми, неговото място къде е? — извика Лариса, подозирайки, че я мамя за егото й.
— И егото е там — измъчва се от угризения на съвестта — обясних аз.
— Нещо му нямам доверие на тоя Фройд — недоверчиво рече Лариса и поиска да й покажа подсъзнанието.
Наложи се да отидем в стаичката за масажи и да я сложа да легне на кушетката.
— Сега ще дойде и подсъзнанието — обещах и я завих с чаршаф (това не е от значение за подсъзнанието, просто в стаята е хладно).
Лариса се излегна удобно и затвори очи, но изведнъж се надигна и си поиска чантата, после извади червило и пудра и започна да се разкрасява. „Искам да изглеждам добре за срещата с подсъзнанието“ — поясни тя, докато обираше с език излишното червило.
Лариса е истинска жена: дори не си и помисля, че за подсъзнанието е все едно начервени ли са й устните или не, просто иска да се хареса и това е.
— Затворете очи, пет минути лежете спокойно, а аз в това време ще изпуша цигара и ще изям една ябълка — наредих й аз.
Лариса дишаше равномерно със затворени очи и аз реших, че е време.
— Започваме — казах. — Ще ви казвам думи, а вие бързо ще ми отговаряте с дума асоциация.
— Какво?
— Каквото ви хрумне, това казвайте, важното е да е бързо, за да може подсъзнанието да излезе навън. Внимание, започваме… Работа.
— Пари! — викна Лариса, без да отваря очи.
— Щастие.
— Салон, втори салон, след това и трети… — с копнеж промърмори Лариса.
— Съпруг — настоятелно продължих аз.
— Парцал.
— А това си го бива! — възкликнах непрофесионално.
— Без да искам! — развика се Лариса, — без да искам!
Успокоих я, че нейното подсъзнание е нарекло мъжа й парцал и че самата тя няма нищо общо с това.
— Защо постъпва така?! — тюхкаше се Лариса. — Излиза, че подсъзнанието ми изобщо не го обича…
Обещах й да се справя с подсъзнанието й. И наистина, толкова ли не можа то да се държи прилично и да не обижда мъжа й?
Общо взето, нямам слабост към психоанализата, макар да не си го признавам в професионалните кръгове, защото тогава колегите ще престанат да ме възприемат като нормален психолог. Главната причина, поради която не обичам психоанализата, е, че психоаналитиците не ми допадат като мъже. Всичките ми познати психоаналитици някак си приличат — леко прегърбени, с печален поглед и скръбно присвита уста. При това по правило леко покашлят, сякаш имат постоянна субфибрилна температура. Тъй че винаги казвам възпитано: „Ох, психоанализата ви е чудесна!“, но в душата си осъждам този техен маниер — с помощта на пръчка и въженце да извикват у разни чичковци подсъзнанието им (примерно за да разберат кой им е взел кофичката на пясъчника в ранното детство), а после започват да човъркат раничката, докато чичкото не започне да тъгува — онази кофичка беше и червенка, и удобна, как ще живея без кофичката! Аха, удовлетворено потриват ръце психоаналитиците, ето че открихме болното ви място, ура! И започват дълго и скъпо (за клиента) да обясняват на чичкото колко пагубно се е отразила тази кофичка върху целия му по-нататъшен живот.
АЗ като психолог, се старая да не допускам клиентите да си тръгват нещастни. И защо изобщо хората трябва да се чувстват нещастни, след като могат просто да си кажат: „Голяма работа?“
„Самотен съм“ — „Голяма работа! Затова пък сам съм господар“, „Майка ми не ме е обичала!“ — „Голяма работа! Затова пък аз я обичах“ — и може веднага да си помислиш за нещо хубаво. Не, не твърдя, че животът е съвсем безоблачен и прост — има, разбира се, много сериозни проблеми, които не можеш да зачеркнеш просто така. Например проблемът ми с теглото. Много бързо трупам килограми. От лятото съм качила два килограма и триста и двайсет грама, а мечтая за 42-ри номер, който ми ставаше, когато бях на двайсет години — ям и мечтая, ям и мечтая…