Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
При следващата обиколка колата започна да „танцува“. Клерфе я овладя, но задните колела отново се изплъзнаха от контрола му. Опита се да изравни с помощта на кормилото, но неочаквано насреща му се появи завой, отрупан с хора, сякаш мухи по селски козунак. Колата все още не му се подчиняваше, мяташе се на всички страни и за миг кормилото се изтръгна от ръцете му. Клерфе превключи на по-малка скорост в краткото разстояние, което му оставаше до завоя, даде отново газ, но кормилото се превъртя в ръцете му и той усети как нещо пропука в рамото му. Завоят нарастваше пред очите му с мълниеносна бързина. На фона на блестящото небе хората станаха като че ли тройно повече, уголемяваха се все повече и повече, докато се превърнаха в гиганти. Изглежда, бе невъзможно да избегне врязването си в тях. От небето се спусна черен мрак. Клерфе се вкопча със зъби за нещо. Стори му се, че му отскубват ръката, но не изпускаше кормилото. По гърба му потече разтопена лава. В надигащия се мрак той упорито се взираше в синьото петно, ярко и ослепително, не го изпускаше от погледа си, докато колата играеше под него. После изведнъж видя свободното пространство, единствената пролука, където не гъмжеше от тези гигантски двуноги мухи; тогава още веднъж рязко извъртя кормилото, кракът му натисна педала на газта и — о чудо! — колата му се подчини, провря се през междината покрай човешкото множество нагоре по склона и заора сред храсталаци и камъни; раздраната горна покривка на задната гума изплющя като камшик и колата закова на мястото си.
Клерфе видя, че към него се спускат хора. В първия момент те се бяха разлетели на всички страни като водни пръски, когато във водата падне камък. Сега те се връщаха с викове обратно. Клерфе виждаше изкривените им лица, размахващите се юмруци, зейналите черни отвърстия на устата им и не разбираше какво искат — да го убият или да го приветствуват. Но в момента това му бе безразлично — важното бе да не се докосват до колата и да не му оказват помощ, иначе щеше да бъде дисквалифициран.
— Махайте се! Не пипайте нищо! — изкрещя той, изправи се, отново усети болка, по лицето си почувствува нещо топло и видя кръв да капе от носа му върху синия комбинезон. Клерфе можеше да движи само едната си ръка, вдигна я, за да отпъди тълпата, размахвайки я заплашително.
— Не пипайте! Не оказвайте помощ! — После се измъкна, олюлявайки се, от колата и застана пред радиатора. — Не оказвайте помощ! Забранено е!
Хората се спряха. Видяха, че той, може да се движи. Раната му не бе опасна. Кръвта течеше от разбития му нос. Той обиколи тичешком колата. Разгледа гумата. Външната част бе разкъсана. Той изруга. Та гумата бе съвсем нова! Бързо изряза раздраната грайферна покривка и опипа гумата. В нея още имаше въздух, наистина не много, но изглеждаше достатъчно, за да издържи гумата на неравностите на пътя, ако не взимаше завоите прекалено бързо. Ръката му не бе счупена в рамото, а само изкълчена. Трябваше да се опита да продължи по-нататък, като управлява само с дясната ръка. Трябваше да се добере до депото, там бе Ториани, който щеше да го смени; там бяха механиците и лекарят.
— Махайте се от пътя! — извика той — Идват коли! Не бе нужно да повтаря. Иззад склоновете на планината се дочу монотонното жужене на следващата кола, което бързо нарастваше. Хората се закатериха по баира край пътя и на края ревът на мотора изпълни целия свят, гумите свистяха, колата профуча като снаряд, като димна бомба й се скри зад завоя.
Клерфе отново седна зад кормилото. Воят на чуждата кола му подействува по-добре от всяка укрепителна инжекция.
— Освободете пътя! — изкрещя той. — Пазете се!
Колата се плъзна назад. Клерфе изви кормилото, изведе колата към шосето и моторът изрева. Натисна амбриажа, включи на първа скорост, отново хвана волана и излезе на пътя. Сега караше бавно и мислеше само за едно: „Колата трябва да стигне до депото… не е толкова далеч… само да се добера до правата отсечка. Там вече ще мога да я овладея… не останаха много завои, . .“ Зад него се раздаде рев — настигаше го още една кола. Клерфе задържаше пътя, докато можеше. Стискаше зъби. Знаеше, че пречи на другия, знаеше, че това е забранено, че е непочтено, но не можеше да постъпи иначе. Държеше средата на шосето, докато другата кола не го задмина, на завоя отдясно. Изпреварвайки Клерфе, шофьорът му махна с ръка и извърна към него побелялото си от прах лице със защитни очила. Бе видял разкървавеното му лице и раздраната гума. За миг Клерфе усети, че го залива вълна от другарско чувство. След това отново чу зад себе си рев на приближаваща се кола и другарското чувство се превърна в ярост, в най-ужасната ярост на този свят — безпричинна и безсилна.