Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Сега обаче тя бе добре тренирана. Дори не погледна първата обществена тоалетна, покрай която мина, както и втората.
„Бийн, кога ще дойдеш? На следващия полет ли те качиха? Как ще се намерим в града?“
Но Петра знаеше, че той ще побеснее, ако тя се размотава по летището, надявайки се да дочака неговия полет. Поради една причина тя нямаше никаква представа откъде ще дойде неговият самолет — Бийн имаше навик да избира твърде странни маршрути, така че би могъл да пристигне с полет от Кайро, Москва, Алжир, Рим или Йерусалим. Не, по-добре беше да отиде в някой хотел, да се регистрира под измислено име, което той знае, и…
— Госпожа Делфики?
Тя се обърна веднага щом чу името на майката на Бийн, и едва тогава разбра, че високият беловлас джентълмен говори на нея.
— Да. — Тя се засмя. — Все още не съм свикнала да ме наричат с фамилното име на съпруга ми.
— Извинете ме. Моминското си име ли предпочитате?
— Не съм използвала собственото си име вече месеци. Кой ви изпрати да ме посрещнете?
— Вашият домакин.
— През живота си съм имала много домакини — отбеляза Петра. — Някои от които не желая да посещавам отново.
— Но подобни хора не живеят в Дамаск. — Той й намигна и се наведе към нея. — Има имена, които не е добре да се произнасят на глас.
— Очевидно моето не е едно от тях.
— По това време и на това място вие сте в безопасност, докато други може да не са.
— В безопасност съм, защото вие сте с мен ли?
— В безопасност сте, защото… какъв беше жаргонът във Военното училище… с моя джийш съм тук, за да ви охраняваме.
— Не видях никой да ме охранява.
— Вие не видяхте и мен, защото сме много добри в работата си.
— Аз ви видях. Просто не разбрах, че вие сте ме забелязали.
— Това имах предвид.
Тя се усмихна:
— Много добре. Няма да назова нашия домакин, а тъй като и вие няма да го сторите, боя се, че не мога да отида никъде с вас.
— О, толкова сте подозрителна — въздъхна непознатият. — Добре тогава. Може би ще улесня нещата, ако ви арестувам.
Той й показа служебна значка, макар че тя нямаше никаква представа каква организация бе издала значката, тъй като никога не научи арабската азбука, да не говорим за самия език.
Но Бийн я беше научил да се вслушва в предчувствията си. Тя се довери на този мъж и повярва на значката му, макар че не можеше да я прочете.
— Значи работите със сирийската полиция — подхвърли.
— Повечето пъти — отвърна той и отново се усмихна.
— Нека излезем.
— Нека не излизаме — спря я. — Нека влезем в малката стая тук на летището.
— Отделение в тоалетната или стая за разпит?
— Моят кабинет.
Ако беше кабинет, определено бе добре замаскиран. Минаха зад гишето за билети на израелските авиолинии и влязоха в задното служебно помещение.
— Вие сте евреин? — изненада се тя.
— Израел и Сирия са близки приятели през последните сто години. Добре е да опреснявате знанията си по история.
Вървяха по някакъв коридор с шкафчета на служители от двете страни, чешма и две врати на тоалетни.
— Не мисля, че приятелството е толкова близко, за да позволи на сирийската полиция да използва израелската национална авиолиния.
— Излъгах, че работя със сирийската полиция.
— И тези отпред ли излъгаха, че са израелските авиолинии?
Той отвори с длан една трудно забележима врата, но когато Петра понечи да го последва, той поклати глава.
— Не, не, първо трябва да поставите длан…
Тя се подчини, но се зачуди как тук в Сирия е възможно да имат отпечатък от нейната ръка и проба от потта й.
Не. Разбира се, че нямаха. Взимаха ги в момента, така при всяко влизане компютърните системи за охрана щяха да я разпознават.
Вратата водеше към стълбище, което се спускаше надолу.
И още по-надолу, и още по-надолу… вече трябваше да са доста под земята.
— Не мисля, че това е в съгласие с международните правила за ограничен достъп — отбеляза Петра.
— Нас не ни засяга онова, което органите на реда не забелязват — отвърна мъжът.
— Тази теория е създала големи неприятности на много хора.
Те стигнаха до подземен тунел, където ги чакаше малък електромобил. Нямаше шофьор. Очевидно щеше да кара нейният спътник.
Не стана така. Той седна на задната седалка до нея, а колата тръгна сама.
— Нека отгатна — не прекарвате повечето от вашите ВИП-гости през билетното гише, нали?
— Има и други начини да се стигне до тази малка уличка — потвърди мъжът. — Но хората, които ви търсят, не биха заложили на билетното гише на израелските авиолинии.