Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Дори при своята загриженост за децата си — все още неродени — тя разбра какво й признава той: това „ние“, за което говореше, не беше Сирия, а по-скоро някакво панислямско правителство в сянка, което поне официално не съществува. Власт, която не се асоциираше с определена нация.
Точно това имаше предвид Ланковски, когато каза, че работи за Сирийското правителство „повечето пъти“. Защото „повечето пъти“ той работеше за правителство, стоящо по-високо от това на Сирия.
Те вече имаха свой съперник на хегемона.
— Може би някой ден — подхвърли тя — мои деца ще бъдат обучавани и използвани да помагат за защитата на някоя нация от мюсюлманско завладяване.
— Тъй като мюсюлманите вече не завладяват чужди нации, питам се как подобно нещо би могло да си случи?
— Вие разполагате с Алай. Какво прави той? Да не би да изработва кошници и грънци, за да ги продава на панаира?
— Това ли са единствените възможности за избор, които виждате? Грънци или война?
Но неговите опровержения не я интересуваха. Тя знаеше, че анализът й е възможно най-правилен предвид липсата на информация. Неговото опровержение не беше отричане, а по-скоро някакво индиректно потвърждение.
Онова, което я интересуваше сега, беше Бийн. Къде беше? Кога щеше да пристигне в Дамаск? Какво щеше да направи за липсващите зародиши?
Или поне от това се насилваше да се интересува.
Защото всичките й мисли бяха съсредоточени в една:
Той взе моите бебета.
И те не бяха в плен на магьосник, отвеждащ ги далеч от града. Нито при Баба Яга, примамваща ги в своята къщичка на кокоши крака, вещицата в къщата от сладкиши, която ще ги угоява. Дечицата й бяха попаднали в абсолютна чернота, там където не само вече няма никаква светлина, а където никога не е имало.
Ето там бяха нейните бебета.
В търбуха на Звяра.
Колата спря до една платформа. Подземният път продължаваше, но Петра не си правеше труда да се опитва да отгатне накъде. Тунелът може би стигаше до Багдад, до Аман, под планините до Анкара, може би дори до радиоактивната пустиня, за да се издигне при мястото, където Древният камък чака радиацията да се разсее напълно и поклонниците да дойдат отново на хаджилък.
Ланковски протегна ръка и й помогна да слезе от колата, макар че тя бе млада, а той стар. Отношението му към нея беше странно, като че ли се стараеше да се отнася с нея много внимателно — сякаш Петра беше крехка и можеше лесно да се счупи.
Вярно беше. Малко й оставаше да рухне.
„Сега обаче не мога да си го позволя. Защото може би все още имам едно дете. Може би засаждането му в мен няма да го убие, а ще му даде живот. Може би то ще пусне корени в моята градина, ще цъфне и ще роди плод — бебе на късо криво стебло. Но когато плодът се откъсне, градината ще опустее. А къде ще бъдат другите плодове? Те бяха откраднати, за да растат в нечий друг парцел. Въпреки това аз няма да рухна сега, защото нося едно от тях в себе си.“
— Благодаря ви, но не съм толкова крехка, че да се нуждая от помощ при излизане от кола.
Той й се усмихна, но не каза нищо. Тя го последва в асансьора, издигнаха се нагоре и попаднаха в… градина, тучна като филипинската джунгла, в която Питър бе издал заповедта, довела Звяра в техния дом и прокудила нея и Бийн.
Дворът имаше стъклен покрив, ето защо беше толкова влажно. Нищо не бе оставено на сухия пустинен въздух.
На каменен стол в средата на градината седеше висок строен мъж. Кожата му бе тъмнокафява като на повечето жители в горна Нигерия — родното му място.
Тя не отиде веднага при него, а спря смаяна. Не носеше къси камуфлажни панталони както западняците, а одежди на шейх. Обаче главата му не бе покрита, а и нямаше брада. Все още млад и въпреки това — вече мъж.
— Алай — промълви тя, но толкова тихо, че едва ли я чу някой.
И вероятно той не чу, а случайно избра този момент да се обърне и да я види. Неговото замислено изражение се смекчи в усмивка. Но вече не беше момчешкото ухилване, присъщо му, докато подскачаше по вътрешните коридори с ниска гравитация на Военното училище. Тази усмивка издаваше умора и стари страхове, преодолени отдавна, но все още неизличени. Това бе усмивката на мъдростта.
Тогава тя разбра защо Алай бе изчезнал от погледите на всички.
„Той е халиф. Те отново са избрали халиф. Целият мюсюлмански свят е под властта на един човек и това е Алай.“
Тя не го разбра, само защото го видя в тази градина. Въпреки това си личеше по начина, по който той седеше в центъра й, сякаш тя беше негов трон. Личеше си и по начина, по който бе доведена тук — без демонстрация на сила, телохранители и пароли. До момчето-мъж, седящо на древния трон, я доведе обикновен елегантен и любезен мъж. Силата на Алай беше духовна. В целия Дамаск нямаше по-безопасно място от това тук, защото милиони биха умрели, преди да позволят на някой неканен да стъпи тук.