Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Сега си вървете и забравете — каза му тя. — Това никога не се е случвало.
Нападението бе тъй бързо и победоносно, че не можеше да се приеме като внезапен изблик на скуката, а като плод на предварителен план, изчислен до секундата и до най-малките подробности. Това поласка Флорентино Ариса, но същевременно усили мъката му, защото във върховния миг на удоволствието бе сипнал до невероятното откритие, което дори не смееше да си признае, че илюзорната любов към Фермина Даса може да бъде заменена със земна страст. И той се зае да открие самоличността на учителката насилница, в чийто инстинкт на пантера може би щеше да намери лек за несретата си. Но не успя да я открие. Обратното, колкото повече се задълбочаваше в щателния оглед, толкова по-далеч се чувствуваше от истината.
Нападението бе извършено от последната каюта, по тя се свързваше с предпоследната чрез междинна врата, така че двете образуваха семейна спалня с четири койки. Там пътуваха две млади жени, една възрастна, но доста запазена, и едно бебе на няколко месеца. Те се бяха качили от пристанище Баранко де Лоба, където корабът взимаше товара и пътниците от Момпоке, откакто този град бе останал встрани от плавателния път поради прищевките на реката, а Флорентино Ариса се бе загледал в жените само защото носеха спящото бебе в голяма клетка за птици.
Обличаха се както на модерните презокеански кораби — с подплънки под копринените поли, с дантелени яки и широкополи шапки, украсени с батистени цветя. Двете по-млади дами сменяха тоалетите си по няколко пъти на ден и изглеждаха, сякаш посят своя собствена пролет, докато другите пътници се задушаваха от жегата. И трите много умело въртяха чадърчетата и си вееха с ветрилата от пера, но биха с неразгадаемите намерения на съвременни момпокечанки. Флорентино Ариса не успя да разбере дори връзката помежду им, въпреки че те явно бяха роднини. В началото помисли най-възрастната за майка на другите две, по-после си даде сметка, че бе млада за такива големи дъщери, освен това беше в полутраур, какъвто другите не носеха. Не можеше да си представи, че едната от тях бе дръзнала да извърши това, докато останалите са спели в съседните легла, и единственото приемливо обяснение беше, че се е възползувала от случайното или, кой знае, може би нарочното им отсъствие от каютата. Установи, че понякога две от тях оставаха на въздух доста до късно, а третата пазеше детето, по в една по-задушна нощ излязоха и трите заедно със заспалото дете в ракитовата клетка, покрита с газен шал.
Въпреки заплетените признаци Флорентино Ариса бързо отхвърли вероятността по-възрастната да е била авторката на нападението, веднага оправда и най-младата, която бе най-красива и най-дръзка. Нямаше основателни причини за това, но жадното следене на трите затвърди силното му желание мигновената любовница да е била майката на детето в клетката. Предположението го завладя дотолкова, че той започна да мисли за нея по-често, отколкото за Фермина Даса, без да го интересува очевидният факт, че младата майка живееше единствено за бебето си. Беше на не повече от двадесет и пет години, стройна и сияйна, с дълги клепки на португалка, които я правеха по-далечна, и всеки мъж би се задоволил само с трохите на нежността и ласките, които тя отдаваше на сина си. Занимаваше се с него в салона от закуската до часа за лягане, докато другите две траеха китайска дама, и когато го приспеше, закачаше клетката на най-прохладното място, под навеса до парапета. Но и докато спеше, тя не отклоняваше вниманието си от него, а люлееше клетката и пееше тихичко песни на годеница, докато мислите й летяха далеч от несгодите на пътуването. Флорентино Ариса се вкопчи в идеята, че рано или късно тя ще се издаде, пък било и само с някакъв жест. Следеше дори промяната в дишането й по ритъма на медальона върху батистената блуза, гледаше я неприкрито над книгата, която се преструваше, че чете, и най-нахално смени мястото си в столовата така, че да седи точно срещу нея. Но не долови и най-малкия признак, че действително тя съхранява другата половина на неговата тайна. Едничкото, което му остана от нея, бе малкото й име, когато я бе повикала спътничката й: Росалба.
На осмия ден корабът с голям труд преодоля бурния тесен проток, притиснат между два отвесни мраморни бряга, и след обяда акостира в Пуерто Наре. Тук трябваше да слязат пътниците, продължаващи за вътрешността на провинция Антиокия, засегната най-много от новата гражданска война. Пристанището представляваше половин дузина палмови колиби и един дървен склад с ламаринен покрив. Охраняваха го няколко боси и зле въоръжени войници, защото имаше сведения, че въстаниците се готвят да нападнат корабите. Зад колибите се издигаше до небето верига гористи планини, които образуваха сякаш изсечена подкова над дълбоката пропаст. Никой на борда не можа да спи спокойно, но нападение през нощта нямаше и на сутринта пристанът осъмна, превърнат в неделен панаир от индианците, които продаваха амулети от кокосов орех и любовни напитки сред кервани мулета, готови да започнат шестдневното изкачване до орхидеевите джунгли в централната планинска верига.