Любов по време на холера

Когато Флорентино Ариса узна, че Фермина Даса ще се омъжи за лекар от знатен и богат род, получил образованието си в Европа и с рядко срещана за възрастта му репутация, нямаше сила, която да го вдигне от съкрушението. Трансито Ариса правеше повече от възможното, утешаваше го с ласки и увещания, докато в един миг разбра, че той е загубил и говор, и апетит, по цели нощи плаче безутешно, и чак след една седмица го склони да хапне. Тогава тя говори с дон Леон XII Лоайса, единствения останал жив от тримата братя, и без да му обяснява причината, го помоли да даде на племенника си някаква служба в плавателната компания, каквато и да е, само да е в някое забутано пристанище из поречието на Магдалена, дето да няма ни поща, ни телеграф и най-вече да не се среща с никой, дето може да му говори за този пагубен град. Чичото не му даде служба в компанията, от уважение към вдовицата на брат си, която никога не можа да се примири със съществуването на извънбрачния син, обаче му намери място като телеграфист във Виля де Лейва, град-мечта на повече от двадесет денонощия път и почти на три хиляди метра височина над нивото на улица Вентанас.

Флорентино Ариса така и нямаше ясен спомен от това лечебно пътуване. Винаги щеше да го помни — както и всичко останало през този период — като през изкривеното стъкло на своето нещастие. Когато получи телеграмата за назначаването, изобщо не й обърна внимание, но Лотарио Тугут го убеди с немски аргументи, че го чака блестящо бъдеще в държавната администрация. Каза му: „Телеграфът е професията на бъдещето.“ Подари му ръкавици, подплатени със заешка кожа, степна шапка и палто с рунтава яка, изпробвано в ледените януарски месеци на Бавария. Чичо Леон XII му подари два вълнени костюма и непромокаеми ботуши, останали от по-големия брат, и му връчи билет за каюта за следващия кораб. Трансито Ариса смали дрехите по размерите на сина си, който не бе така снажен като бащата и бе доста по-нисък от германеца, и му купи вълнени чорапи и дълги гащи, за да не му липсва нищо на суровите планински върхове. Флорентино Ариса, обръгнал след толкова страдание, участвуваше в подготовката за пътуването, както покойник участвува в приготовленията за собствените си погребални почести. Никому не каза, че заминава, с никого не се сбогува, останал верен на железния си херметизъм, който беше нарушил единствено за да открие на майка си унищожаващата го страст. Но в навечерието на заминаването съвсем съзнателно извърши една лудост, която можеше да му струва живота. В полунощ облече официалния си костюм и изсвири под балкона на Фермина Даса валса на любовта, който бе композирал за нея и само те двамата познаваха, валса, който цели три години беше символът на тяхното забранено съзаклятие. Свиреше, пееше тихо думите и обливаше цигулката в сълзи с такова дълбоко вдъхновение, че още при първите тактове лавнаха кучетата от квартала, подир тях от целия град, но после започнаха да замлъкват, покорени от вълшебството на музиката, и валсът прозвуча до края в свръхестествена тишина. Балконът не се отвори и на улицата не се появи никой, нито дори нощният пазач, който почти винаги изникваше с фенера си, за да се наслади на последните звуци на серенадите. Тази лудост беше утешително заклинание за Флорентино Ариса, защото, като прибра цигулката в калъфа и се отдалечи по мъртвите улици, без да поглежда назад, вече нямаше чувството, че заминава утре сутринта, а че си е отишъл преди много години с непоклатимото решение никога повече да не се връща.