Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Изчакайте, господарю — рече и бързо се върна до входа на академията. Сложи медальона на мястото му в скалата и прошепна, за да не го чуят останалите:
— Варда Лимен Карон.
Небето над тях отново помръкна и вятърът затанцува сред дърветата. От процепа в скалата блесна светлина и входът на академия Лимен Карон с грохот се затвори. Тогава Крамик извади медальона от скалата и го занесе на Ермиар.
— Реших, че ще е по-добре, ако това място остане затворено.
— Добре си се сетил — отговори Ермиар и окачи верижката на врата си.
А Крамик се раздели с медальона, без да съжалява особено, защото бе получил това, което искаше — Зелената книга на Живото Дърво.
В гората беше тихо и спокойно. Само песните на птиците нарушаваха тишината, а лек ветрец галеше лицето на Салистар. Бе избрал да пътува сам. Не искаше да споделя с някого плановете си за Деница. Дори момичетата, които обеща да даде в жертва на черната юда, бе отвлякъл сам, без чужда помощ.
Още не повече от час път го делеше от пещерата на юдата. Той приглади косата си с ръка и потупа отривисто черния кон по задницата. Конят ускори ход, а Салистар се приведе леко към него. Докато препускаше, дочу встрани от себе си тропот на копита, но когато се обърна, не видя нищо друго освен храсти и дървета. Продължи да язди, като помисли, че му се е сторило, но не след дълго до слуха му ясно достигнаха женски говор и смях, последвани отново от тропот на копита. Той дръпна леко юздите на коня си и отново тръгна бавно, като се оглеждаше на всички страни. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше само дървета и птици и нито следа от човек.
Така продължи пътят му почти докато стигна пещерата. Усещаше нечие чуждо присъствие, долавяше постоянно движение около себе си и дочуваше тропот от препускащи копита, но през целия път не успя да види никого. Салистар не се уплаши, но любопитството го изгаряше отвътре. Ако срещата с черната юда не беше толкова важна за него, щеше да се втурне да търси тези, които го следваха, без да се показват. И въпреки че през главата му мина мисълта, че това може да са юдите, когато срещу него изникна руса хубавица, яхнала елен, той с изненада спря на място и стъписано я заоглежда.
Косите й падаха, гъсти и светли, по широките рамене. Дълга бяла дреха, преметната над загорели от слънцето мускулести бедра, покриваше здравото и едро тяло на юдата. Очите й, огромни и зелени, го гледаха втренчено и дори надменно, а в ръката си, отпусната отстрани, държеше дървен лък.
— Кой си ти? — гласът и проехтя с необикновена сила.
— Казвам се Салистар — отговори спокойно мъжът.
— Мини тогава — отвърна юдата и се скри сред дърветата, правейки му път.
Салистар бе поразен от вида й. Огромният елен с гъста грива и гигантски разклонени рога, змиите, увити като юзди, и необикновената мощ и красота на жената го впечатлиха силно. Той знаеше, че тя е една от тези, които бе принесъл в жертва на черната юда, но му бе трудно да го повярва. Момичетата, които бе отвлякъл, бяха невзрачни и слаби същества и според него — ненужни никому. А тази, която видя преди малко пред себе си, бе невероятно красиво и много силно създание. Това го накара да се замисли за съдбата на Деница. Дали принцесата на Юртия бе станала също толкова хубава и силна жена. Съвсем скоро му предстоеше да разбере, защото входът на пещерата вече се намираше само на няколко крачки от него. Салистар скочи от коня си и го завърза за едно близко дърво.
Смесени чувства бушуваха в гърдите му, докато вървеше към входа на пещерата. Той имаше нужда от Деница. Бе усетил енергията й и знаеше, че с малко помощ ще се разкрие силата, която притежава. Жреците не обучаваха жени, нито стети-сантропи, но Салистар бе сигурен, че не един от тях е усетил заложбите й. Ала той се нуждаеше от нея не само за да не загуби уменията си. Обичаше я от времето, когато бяха деца. Деница дори не подозираше, че той я познава отдавна, а още повече, че изпитва и чувства към нея. Със саркастичното си и надменно държание той ги бе прикрил добре.
Салистар, или както бе истинското му име Гостед, произхождаше от ури-сантропи, кастата на простолюдието. Баща му бе коняр, но тъй като бе много добър в занаята си, а успя да направи и някои влиятелни познанства, постепенно се издигна до царски коняр и заедно със семейството си отиде да живее в двора на двореца Исиней. Така като дете Гостед, който бе с няколко години по-голям от принцесата, бе имал възможността да я наблюдава много пъти. Още от онези дни й се възхищаваше заради силния дух и любовта й към конете, които, като дете на коняр, обичаше и той. Постепенно, когато Деница израсна и красива, освен всичко друго, Гостед осъзна, че ще я обича винаги, макар да знаеше, че е безнадеждно, защото тя бе стети-сантропи.