Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Русата юда извърна глава към мястото, където бе оставила елена си. Той стоеше изправен с вперени в нея черни очи. Тя знаеше, че сура ще я чака там, където го е оставила, докрай и че само смъртта би му попречила да се притече на зова й. Настана време за почивка, затова Ирника се изтегна на меката трева, затвори очи и се унесе в лекия сън на юдите, в очакване да настъпи утрото.
Когато слънцето погали с първите си лъчи лицето на Ирника, тя се събуди. Изправи се, преметна колчана на рамо, взе лъка и се спря за миг, загледана в белите камъни на олтара. Приближи се до тях и се наведе, за да избере някой по-дребен камък. Намери един подходящ, заоблен и гладък, не по-голям от дланта й и го сложи в торбичката, закачена за колана й.
— Хо сура — гласът й проехтя всред поляната и преди още да заглъхне, се чу тропотът от копитата на елена. Тя го хвана за козината на врата, преметна се отгоре му, взе живите юзди в ръце и препусна към пещерата си.
Ирника не се обърна да погледне отново Юдина поляна. Нещо й подсказваше, че скоро ще я види пак.
Крамик вървеше опипом сред черния мрак, обгърнал прохода. Времето му бе ограничено и той се стараеше да бърза толкова, колкото му позволяваха липсата на светлина и неравният път. Всеки момент Ермиар, Булик и Вананд щяха да проникнат в академията, а той трябваше да се върне в централната галерия, преди това да се случи. Не след дълго срещу него проблесна слаб лъч. Той ускори крачките си и бързо навлезе в новата галерия, в която го изведе проходът. Тя не беше голяма колкото първата, а малка и с нисък свод, подобно на обикновена стая. Бе доста по-светла, едната й стена бе осеяна от процепи, през които нахлуваха слънчевите лъчи, и Крамик ясно дочу шума от течаща вода. Явно река Релсма минаваше до самата галерия. Нищо особено нямаше в това помещение, което приличаше на най-обикновена пещера. Ала благодарение на волобарския си произход Крамик не се заблуди. Прекалено много време бе прекарал, още от невръстно дете, в изучаване на заклинанията, с които да се придвижва из великата волобарска академия. И въпреки че отдавна бе изгубил вяра, че ще му се удаде случай да ги употреби, съдбата го изненада и той трябваше да се възползва максимално от момента.
Мъжът застана в центъра на помещението и със силен и ясен глас изрече:
— Турама иделиус кавадара, турама иделиус дваман.
Докато изричаше тези думи, в една от каменните стени, неогрята от лъчите, проникващи в пещерата, проблесна кръг от синя светлина, който угасна в мига, в който Крамик замлъкна. Но мъжът бързо се втурна натам и след известно взиране в камъка успя да различи върху него същия релеф, изобразяващ Живото дърво и древните надписи, чрез който бяха проникнали в академията. Надписите на савхи около дървото бяха от клетвата на великия Каршашаранал, основателя на академията.
Крамик бързо извади медальона и го намести върху скалното изображение. В първия момент не се случи нищо. Но след миг земята под него сякаш се разтресе от земетресение, в помещението притъмня и плътен глас се разнесе от нищото. Крамик усети върху лицето си странния вятър, съпровождащ заклинанието, едновременно парещ и студен. В скалата срещу него грейна ярък пламък и когато всичко утихна, той видя пред себе си малък процеп. Провря се през него и изумен се спря на място. Попадна в идеално кръгло помещение, чийто гладки стени сами излъчваха мека светлина. В средата на помещението стоеше красива каменна маса на един крак, покрита с мек плат. Отгоре й лежеше Зелената книга на Живото Дърво. Въпреки че нямаше време да я разгледа добре, той бе сигурен, че е тя. Сърцето на Крамик щеше да изскочи от гърдите. Той рядко се вълнуваше, но това, което му се случи в днешния ден, бе толкова невероятно, че дори и изправен на метър от Зелената книга, той не можеше да повярва на очите си.
Бързо свали и развърза кожената мешка, която носеше на гръб. Пъхна вътре книгата, която бе доста тежка, поради металния обков, обрамчващ тъмно-зелените й корици. Метна на гръб торбата си и бързо излезе през процепа, защото когато отдели книгата от каменната маса, светлината, която излъчваха стените, постепенно изчезна и в помещението се възцари черен мрак. Озовал се в предната галерия, Крамик измъкна медальона от скалата, окачи го на врата си и бързо хукна към голямата зала на академията, където трябваше да се появят другарите му.
Успокои се, когато видя, че каменната зала е все още тъмна и пуста. Тръгна покрай стената, взирайки се внимателно във всеки изход и търсейки камъка, който остави за знак, че арката ще го изведе навън. Потомъкът на волобарите можеше да се ориентира и по съзвездията, но се боеше, че „вълците“ и господарят Ермиар могат да се появят всеки момент. Докато търсеше, чу шум от гласове и дрънчене на оръжие. В следващия миг през една от арките, хванал с две ръце едно кълбо вечна светлина, нахлу Булик и започна да се оглежда. След него в залата влезе Ермиар и накрая — Вананд, понесъл още едно светещо кълбо.