Демон, юда и магьосник

— Живее ли някой тук? — попита той, въпреки че мрачните прозорци му подсказаха отговора.

— Не — отговори жрецът, — построих тази къща, за да има къде да преспивам, когато идвам насам. Не е нещо особено, но ще ни предпази от вятъра, който духа по тия места през нощта.

— Хубава е — с възхищение каза Гостед.

Той смяташе, че е велико да имаш къща в гората, в която да ходиш, когато си поискаш.

— Е, влизай, младежо, щом ти харесва. Трябва да запалим огън в камината. Въпреки хубавото време вечер става студено. Ще хапнем и ще стане време за сън. Утре тръгваме по тъмно.

— Къде ще ходим? — не се стърпя момчето и попита, а жрецът, който в това време отваряше вратата на къщата, му отвърна с весели искри в погледа:

— Ще търсим „куцо коренче“. Казват, че придава неповторим вкус на гъбената супа, ако се настърже вътре, докато е още топла. Не съм успял да го намеря досега. Дано да си ми на късмет.

— А защо се казва „куцо коренче“?

По устните на жреца премина загадъчна усмивка.

— „Куцото коренче“ е грудка, която има формата на човек, който си има глава, ръце и тяло, но често се случва да е с един по-дълъг и един по-къс крак. Рахиняните го наричат мандрагора и по техните земи се среща често, а не като у нас. От години го издирвам, пусто да остане. Утре ще ми помогнеш да намерим този корен и ще видиш колко е особен всъщност.

Момчето се замисли. Надяваше се утрешният ден да е по-интересен от днешния. В къщата Гостед усети особена миризма — на дърво и някаква плесен — усещаше се влага. Явно наскоро в Малка Търкулница се бяха изсипали дъждове, проливни като тези, които бяха валяли и в Исиней. Жрецът запали огън в огнището, който огря и стопли дървената стаичка, обзаведена скромно — само с две легла и маса. Докато двамата се хранеха с хляб и мазно сирене, слънцето се скри и сред черния мрак изгряха светлините на кълбетата. Батбал извади отнякъде две дебели одеяла и подаде едното на Гостед.

— Хайде, младежо, завивай се и заспивай, че утре ни чака дълъг ден.

Момчето взе одеялото и се изтегна на твърдото легло. Продължаваше да се чувства странно, топлината го изгаряше отвътре и го затресе в треска като тая, която го повали на легло за цели десет дни миналата зима. Но постепенно сънят го унесе и той заспа, увит в дебелото одеяло. И тогава се случи това, което промени живота му завинаги.

Присъни му се същият път, по който стигнаха до Малка Търкулница. Гостед отново вървеше редом с жреца. Ходеха мълчаливо и бавно, а слънцето грееше, светло и жарко, над тях. Тогава той почувства странната енергия да го изпълва отново, както наяве през деня. Хиляди тръпки разтърсиха тялото му и той усети как топлината го изгаря отвътре. Но в съня си не замълча и не прикри това, което му се случваше, а се обърна към жреца:

— Жрецо Батбал — повика го момчето.

Възрастният мъж се обърна към него и погледите на двамата се срещнаха. Тогава момчето тихо каза:

— Помогнете ми.

Веднага след това нещо силно го разтърси и Гостед отвори очи. Батбал го бе хванал за раменете и го будеше.

— Ставай, младежо, и ми кажи какво става?

Гостед се разбуди и объркан се огледа. В огнището още гореше огън и осветяваше смръщеното лице на жреца. Момчето се уплаши.

— Криеш нещо от мен през целия ден — продължи с висок глас жрецът. — Казвай какво ти е?

— Не знам — сълзи избиха в очите на момчето, стреснато от съня и от надвесения над него Батбал. Треската продължаваше да го изгаря отвътре — по-силна от всякога.

— Ти отвори канала на душата си и се свърза с мен. Казвай, момче, какво ти е?

— Имам треска, жрецо Батбал, май се разболявам — проплака Гостед, — нещо ме гори отвътре.

Жрецът се успокои, приседна до леглото на момчето и се усмихна:

— Защо не каза по-рано, момче? Нищо ти няма, не го мисли.

Батбал се протегна, вдигна от земята торбата си и извади отвътре висока бутилка.

— Ето, пийни си. Това е царски квесел.

Гостед избърса с ръкави сълзите си и надигна с облекчение бутилката. Напи се хубаво и я върна на жреца.

— Усети треската, когато напуснахме града, нали, младежо? — Батбал се наведе към момчето и погледна в очите му.

Гостед кимна с глава:

— Да, жрецо Батбал.

Сега ще ти кажа какво се е случило. Когато останахме само двамата и ти съсредоточи вниманието си единствено върху пътуването с мен, си усетил енергията ми, защото аз не си сложих бариера. Когато сме сред хора, ние слагаме бариера пред енергийния си поток, или орендата си, защото иначе тя се разпилява сред тези, които нямат толкова силна енергия и несъзнателно я изсмукват от такива като нас, чиято оренда е голяма. Но теб подцених и виж какво се случи — засмя се Батбал. — Моята оренда е предизвикала треската ти, защото се е сблъскала с твоята. Ти не си научен да управляваш силата, която имаш, и затова тялото ти реагира така. А ти имаш изключителна сила. Не всеки успява да отвори канала на душата си като теб още при първия сблъсък с енергията. Аз например не успях дори от десетия път, въпреки че се сблъсках с духа на самия Алобоготур.

Гостед гледаше жреца с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума.

— Вярно, че сокът на Живото Дърво помогна, но все пак си изключение — продължи жрецът. — Нужно е да тренираш тази сила, младежо. Трябва да се научиш да слагаш бариера пред енергията си и да я управляваш и направляваш правилно. Иначе с годините хората ще я изпият от теб, а не си струва да я попилееш така. Ще те изпратя в Карпонили, откъдето ще те насочат към школата, подходяща за теб.

— В Карпонили — ахна момчето, повтаряйки думите на Батбал, — наистина ли?

Жрецът го погледна строго:

— Не бързай да се радваш. Няма да ти е лесно там, младежо.

Но Гостед бе прекалено възбуден от думите на жреца и с чисто детска надежда попита:

— А ще стана ли сангас?

Жрецът се засмя от сърце и се премести на другото легло, където се уви добре с одеялото.

— Заспивай сега, а какъв ще станеш утре, зависи единствено от теб.

Това бе първият досег на Гостед с енергията. И ако тогава мечтата му бе да стане сангас, то сега, препускайки на бързия си кон, той гонеше друга мечта — да придобие магията на древните волобари и да се добере до техните тайни.