Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Крамик — гласът на Булик прокънтя сред каменните колони на огромната зала.
— Тук съм — отвърна им той и се запъти към тримата мъже.
— Какво е това място, ветровете да го отнесат? — смаяно се огледа Булик и пусна кълбото вечна светлина да се рее свободно сред каменните стени на огромната пещера.
— Знам ли — вдигна рамене Крамик — Странно е, нали?
— Хм — невъзмутимо отбеляза Вананд, докато пускаше във въздуха и другото кълбо вечна светлина:
— Това ли е мястото, където живеят лошите духове?
— Невероятно е — Ермиар бе най-впечатлен от тримата. Волобарската академия му направи изключително впечатление. Той тръгна с бавни крачки да обхожда галерията.
— Накъде ли отвеждат тези арки? — запита се той на глас.
— Господарю — обърна се към него Булик, на когото това приключение не харесваше още от момента, в който скалата се разцепи пред тях благодарение на волобарската магия.
— Има нещо гнило в това място, а и тези арки си приличат като две капки вода. Ако тръгнем да обикаляме, може никога да не се озовем отново навън.
— Така е — Крамик потвърди думите на Булик, — докато ви чаках пообиколих наоколо. Всеки изход прилича на останалите. Трудно бихме се ориентирали без помощ. Моят съвет е, ако искате да разгледате мястото, да се върнете с достатъчно хора, факли, въжета и инструменти. Ако тръгнем сега, рискуваме да се загубим.
— Това не би ме спряло, баби такива — отвърна им Ермиар със смях. — Но имаме задача и трябва да тръгнем възможно най-бързо за Карпонили. Жалко че за да разгледаме това място, ще са нужни дни. Някой ден ще се върна тук, но сега Биляра има нужда от нас. Във война сме.
По лицето на Булик премина облекчение и той дори се усмихна. Но Вананд се бе замислил за нещо, прокашля се и се обърна към Крамик:
— Не ми стана ясно какво се случи с онзи скитник, който ни доведе дотук? Ти знаеш ли нещо? Какво му стана?
Крамик свъси вежди:
— Не — отвърна лаконично. — Мислех, че ще се върне с вас. Какво се е случило?
Ермиар се намеси:
— Беше много странен наистина. Един такъв раздърпан, пребледнял и потен. Каза, че му се налага да се прибере до къщата, и хукна като гламав натам.
— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Крамик, — може да е ял нещо развалено на закуска.
— А може и да се е препънал в някой камък и да се е натъкнал на меча ти? — хитро го изгледа наблюдателният Булик и се закикоти. — Май нещо сте се посдърпали двамата?
Крамик се засмя още по-силно и понеже не обичаше да лъже, особено приятелите си, с облекчение отвърна:
— Може да се e спънал, ако не е внимавал.
И четиримата се закикотиха. Спречкването между двама мъже си беше лично тяхна работа и ако Безмер беше имал неблагоразумието да се заяде с Крамик, значи заслужено си бе отнесъл боя. С такова впечатление останаха другарите на волобарския потомък.
— Да тръгваме — каза със съжаление Ермиар и хвърли последен поглед на каменната зала.
Те потеглиха един след друг към изхода. Когато излязоха навън, видяха, че слънцето се е издигнало високо в небето. Мъжете примижаха, за да привикнат очите им към дневната светлина. Само Крамик се запъти веднага към мястото, където вълкът го очакваше вече толкова време.
Когато развърза Дурум и се присъедини към останалите, Ермиар се обърна към него:
— Върни ми медальона. Щом войната свърши, ще се върна тук, за да разгледам останките на град Лимен Карон — той изгледа тримата „вълци“ един по един, — надявам се да ме придружите и вие.
— Ще ме прощавате, господарю — изпъшка Булик, — но тези двамата младежи са по-подходящи от мен. Ако оживея, бих се върнал в Исиней при вечно бременната си жена.
Ермиар се усмихна и кимна с разбиране. Всеки знаеше, че Булик има шест деца, и то само от една жена, а седмото беше на път. Оставаха му още две години във Войската на „сивия вълк“. Той се бе отказал от по-висока длъжност и предпочете да се задоволи с пенсията си на обикновен войник. Не беше лека службата на „сивите вълци“, но поне ги освобождаваха млади и с добра пенсия, така че да изживеят прилично остатъка от живота си.
Крамик измъкна медальона от пазвата си и понечи да го върне на Ермиар. Но една мисъл го възпря.