Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Когато колоната се заизвива по пътя си към хълмовете, Елейн погледна Авиенда и Биргит. Авиенда просто си стоеше и я гледаше. В едната си ръка бе стиснала жената, увита в дългите си коси. Биргит взе юздите на Лъвица от ръцете на Елейн, добавяйки ги към юздите на своя кон и на този на Авиенда, след което се отдалечи до една малка канара на двадесетина крачки встрани и седна.
— Вие двете трябва… — почна Елейн и се окашля, след като веждите на Авиенда се вдигнаха от изненада. Да отпратиш Авиенда надалеч от опасността означаваше да я посрамиш. А и навярно просто беше невъзможно. — Искам да тръгнеш с останалите — обърна се тя към Биргит. — И отведи Лъвица. Двете с Авиенда можем да се редуваме на нейния кон. Обичам малките разходки преди да си легна.
— Ако се грижиш за един мъж наполовина колкото за този кон — отвърна й сухо Биргит, — той ще е твой за цял живот. Мисля просто да поседя тук малко. Днеска яздих доста. И няма да ти припкам, щом ми викнеш или махнеш с ръчица. Тази игра може да я играем пред Сестрите, за да не се червиш непрекъснато, но двете с тебе си знаем как е. — Въпреки насмешливите думи, това, което Елейн почувства от нея, бе привързаност. Не. По-силно от привързаност. Очите я засърбяха. Смъртта й щеше да нарани Биргит до мозъка на костите — стражническата връзка щеше да се погрижи за това, — но не това я задържаше сега, а приятелството.
— Благодарна съм, че имам приятелки като вас — промълви тя. Биргит й се ухили, сякаш бе казала нещо глупаво.
Авиенда обаче се изчерви силно и зяпна Биргит с широко отворени очи и смутена, сякаш присъствието на Стражничката беше виновно за пламналите й бузи. После бързо погледна към върволицата, която се изнизваше на отсрещния хълм.
— Най-добре да се изчака, докато се скрият — каза тя, — но не можеш и да чакаш твърде дълго. Почнеш ли да разплиташ, потоците стават… хлъзгави. Позволиш ли само един да ти се изплъзне, все едно че си изпуснала целия сплит — ще падне, където си поиска. Но не бива и да бързаш много. Всяка нишка трябва да бъде избридана колкото може по-свободно. Колкото повече се измъкнат, толкова по-лесно ще се виждат останалите, но винаги трябва да избираш нишката, която се вижда най-лесно. — Тя се усмихна топло и докосна с пръсти Елейн по бузата. — Ще се справиш добре, ако внимаваш.
На думи не беше толкова трудно. Просто трябваше да внимава. Стори й се, че мина много време, докато и последната жена се скрие зад хълма — дребничката благородничка, приведена под тежкия вързоп с роклите. Слънцето почти не се беше отместило, но сякаш бяха минали часове. Какво точно имаше предвид Авиенда под „хлъзгави“? Не можеше да го обясни, освен с вариации около думата. Те просто ставаха по-трудни за удържане, това бе всичко.
Но скоро го разбра — още щом започна. „Хлъзгаво“ сякаш си хванала намазана с мас жива змиорка. Тя стисна зъби, мъчейки се просто да удържи тази първа нишка, а на всичко отгоре трябваше да я издърпа. Това, което й попречи да ахне облекчено, когато нишката на Въздух се замята пред нея, най-сетне освободена, беше, че оставаха още много. Ако станеха още по-„хлъзгави“, не беше сигурна, че ще може да се справи. Авиенда я следеше много внимателно, но не каза нито дума повече, въпреки че винаги отвръщаше с окуражителна усмивка, когато Елейн обърнеше поглед към нея за подкрепа. Елейн не можеше да види Биргит — не смееше да извръща глава и да изпуска работата си от очи, — но можеше да я усети, — като малко възелче яка като камък увереност в собствената си глава, достатъчно увереност, за да я изпълни и укрепи.
По лицето й потече пот, после надолу по гърба и корема, докато самата тя не започна да се чувства „хлъзгава“. Една баня тази нощ щеше да е повече от добре дошла. Не, за това сега не можеше да мисли. Цялото внимание — върху нишките. А те наистина ставаха все по-трудни за удържане — виеха се още щом ги пипнеше, но все пак се избридаха и щом поредната нишка се освобождаваше, друга като че ли изскачаше от общата плътна маса и изведнъж ставаше ясно доловима сред доскорошния плътен сноп на сайдар. За очите й рамката над Прага наподобяваше на някакво чудовищна, изкривено стоглаво същество на дъното на езеро, обкръжено от плющящи пипала, всяко от които гъсто изплетено от нишките на Силата, и нишките нарастваха, гърчеха се и изчезваха, непрестанно заменяни от нови. Ако друг погледнеше отвора сред въздуха, щеше да види как той се огъва по краищата и как непрекъснато променя формата и големината си. Краката й започнаха да треперят; очите й я засърбяха колкото от напрежението, толкова и от солените капки пот. Не знаеше колко още ще може да устои. Стискаше зъби и се бореше. Една нишка след друга. Една по една.