Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А междувременно стана „малката октомврийска“ — катурнаха Никита. Това бяха тревожни дни. Такава форма на „просто преврат“ не бях очаквал, но за евентуална смърт на Хрушчов се бях подготвил. Издигнат единствено от този човек — не се ли и крепях единствено на него? С неговото падане не трябваше ли да изгърмя и аз? Естествени опасения за един вечно гонен лагерник — та аз дори не можех да си въобразя цялата истинска сила на моята позиция. Беззвучен и бездеен преди свалянето на Хрушчов, аз се канех сега да стана още по-беззвучен и по-бездеен. Първото, което ми хрумна, беше да ида веднага при Твардовски, на новата му вила. Аз бях настроен тревожно, той — бодро. Решението на пленума на ЦК бе за него задължително не само административно, но и морално. Щом пленумът на ЦК е сметнал за добре да свали Хрушчов — значи наистина не е бивало да се търпят повече неговите експерименти. Преди две години А. Т. преливаше от възхищение, че начело стои „такъв човек“. Сега откриваше твърде обнадеждаващи страни в новото ръководство (с него „добре бяха разговаряли горе“). Пък и през последните месеци от Хрушчовото управление животът на Твардовски беше станал непоносим. На моменти той просто не виждаше как ще може да съществува списанието. „Москва“ можеше да печата и Бунин (подкастрен), и Манделщам, и Вертински, „Новый мир“ — никого, нищо, и дори Булгаковият „Театрален роман“ две години бе спиран — „за да не се оскърби МХАТ“. „Трябва ни верноподанически разказ от вас“ — тъжно ми казваше той, без изобщо да го иска.
Бях пристигнал с доста панически проект: да подменим романа с друг роман. Тоест аз да си взема от сейфа на списанието „Кръга“, който сега не е известен на никого освен на вече загубилия властта си Лебедев, а вместо него скоро да дам „Раковата болница“ и това ще се брои за „онзи роман“, само че преименуван от автора. Опасявах се, че всеки момент ще дойдат да проверят сейфа на „Новый мир“, ще изземат моя роман и двамата с Твардовски ще се сринем далеч в преизподнята. Сега вече смятах за голяма глупост това, че измъкнах романа от скривалището и го дадох за прочит в редакцията. Сега се щурах — как по-незабележимо да се долепя до земята и пак да се слея със сивия й цвят. Само и само да си пиша тихо както преди, казал сбогом на всички издателства.
Но — още зле съм разбирал Твардовски, за да му предлагам такова авантюристично-лагерно начинание. Той твърде много уважаваше и списанието си, и поста си, за да действа по метода на криенето и подмяната. Пък и: какво да крием, след като в романа „няма нищо против идеята на комунизма“, както се бяхме съгласили на заседанието на редакцията?… Сега не биваше да давам заден ход: не сте си отваряли достатъчно очите! — това беше значително по-опасно!
А. Т. се страхуваше от друго, той още от лятото заканително ме подпитваше не върви ли романът от ръка на ръка. „Има слухове, че го четат“ — за всеки случай ме стряскаше той. Той би сметнал това за черно предателство от моя страна. На романа му бяха преградили всички пътища, може би дълги години той няма да получи никакво движение — но аз, авторът, не смеех на никого да го дам за прочит. Така разбираше А. Т. смисъла на договора ни с редакцията.
Впрочем, тъй като очаквах разправа, и на мен не ми беше до разпространяването.
Покрай катурването на Никита загубих един пълен комплект от всичко мое написано: това беше втората (от две) пълна сбирка, далеч от Москва. Бях дал на пазителя разрешение в случай на опасност да изгори всичко. Падането на Хрушчов му се сторило (в затънтената провинция няма как да прецениш) такава опасност: щом е станал преврат, ще започнат масови обиски и арести. И го изгорил. Впрочем общо имаше по 3–4 преписа, само „Пирът на победителите“ — в два, и сега остана само единият в Москва.
А Хрушчовото падане ме научи да спасявам произведенията си: нали всичките бяха тук, всичките можеха да бъдат удушени. През същия октомври със свито сърце (и успешно) изпратих „Първият кръг“ на Запад. Много ми олекна. Сега, ако щете, разстрелвайте ме!
Но в свалянето на Хрушчов за мен имаше и едно малко облекчение — малко, призрачно, което щеше да проличи не тогава, значително по-късно, но го имаше: оттеглянето на Хрушчов ме освобождаваше от един дълг на честта. Възнесен от Хрушчов, по негово време не бях имал същинска свобода на действие, би трябвало да се държа благодарно спрямо него и Лебедев, макар това и да звучи смешно за един бивш зек — с елементарната човешка благодарност, която не може да бъде отменена от никоя политическа правота. Освободен сега от покровителството (а съществуваше ли то?), аз се освобождавах и от благодарността.