Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Бъдете спокойна — отвърна Моран. — Всъщност вие сте! тук, ще ме пазите.
Женевиев се надигна. Стана и Морис. Тъкмо когато и Моран се надигна, за да ги съпроводи може би до салона, в трапезарията влезе работник със стъкленица в ръце. Течността в колбата веднага привлече вниманието на химика.
— Хайде да излезем от тук — Морис хвана веднага Женевиев под ръка.
— О, бъдете спокоен — погледна го тя. — Сега той има да се взира в стъкленицата цял час, без да забелязва нищо наоколо.
Женевиев му подаде ръка и той я стисна в шепите си. Започна да я гризе съвестта, че злоупотребява с доверието му, и тя не намираше никакво разрешение да поуспокои поне малко душата си, освен да му се отплати с любовта си.
— Вижте — каза му, когато минаха през градината и му показа цветята, които беше изнесла от стаята да се посъживят от свежия въздух. — Виждате ли как са увехнали тези цветя?
— Кой ги уби? — полюбопитства Морис с цялата двусмисленост, на която беше способен гласът му. — Вашата небрежност — отговори си още по-двусмислено той. — Горките цветя!
— Уби ги не моята небрежност, а нашата раздяла… — промълви Женевиев.
— Но те не са искали кой знае колко от вас, Женевиев, само малко вода и нищо повече. А отсъствието ми ви оставяше на разположение твърде много време да ги поливате.
— Ах — въздъхна Женевиев, — тези клети цветя, ако можеха да бъдат полети със сълзи, нямаше да умрат!
Морис я прегърна, притегли я към себе си и преди тя да успее да се опомни, допря устните си до окото й, което полуусмихнато, полужалостиво продължаваше да гледа цветята.
На Женевиев й тежеше такъв тежък грях на душата, та се отнесе по-снизходително към дързостта на младия мъж.
Димер, който се завърна у дома много късно, завари Моран, Женевиев и Морис потънали в разговор от ботаническо естество в ухаещата градина.
XIX
Най-сетне дойде и четвъртък, многоочакваният ден на дежурството на Морис.
Бяха първите дни на юни. Небето бе тъмносиньо. Париж бе чист като килим, а благоуханията от дърветата и цветята плуваха из въздуха и опиваха така, че човек забравяше парата от кръвта, която непрестанно димеше из въздуха.
Морис трябваше да се яви в Тампъл в девет часа. С него щяха да дежурят Марсево и Агрикол. В осем той бе на старата улица Сен Жак. Както винаги, когато отиваше в дома на Димер, беше на кон.
Женевиев беше вече готова. В проста дреха от муселин. На главата си носеше шапчица с трикольорна кокарда. Беше очарователна.
За да не го упрекнат в аристократизъм, Моран носеше делничен поизмачкан работнически костюм. Той току-що се беше прибрал вкъщи. Лицето му излъчваше огромна умора.
Той заяви, че цяла нощ е работил над някаква изключително важна задача.
Димер беше изчезнал още при самото появяване на Морис.
— Е — попита Женевиев, — какво решихте, Морис? По какъв начин ще успеем да видим кралицата?
— Вижте — каза Морис, — планът ми е готов. Пристигам заедно с вас в Тампъл, представям ви на своя приятел Л Лорен, който е началник на караула, заставам на пост и при първия благоприятен момент идвам да ви повикам.
— Но къде ще видим затворниците — попита Моран, — как ще ги видим?
— Когато седнат да обядват — уточни Морис. — През решетката на охраната.
— Прекрасно — одобри Моран.
Морис забеляза как Моран се приближи до един от шкафовете в трапезарията и набързо и скришом от тях изпи чаша вино. Това позачуди Морис, тъй като досега дори по време на обяд не бе виждал Моран да пие.
Женевиев също видя това. Тя веднага съобрази, че Морис гледа с удивление постъпката на Моран.
— Представете си — каза тя на Морис, — клетият Моран като че ли нарочно иска да се самоубие с работа. Сигурно от вчера сутринта досега залък хляб не е слагал в уста…
— Нима той не обядва у вас?
— Не, вчера цял ден е работил навън.
Обясненията на Женевиев бяха напълно излишни. Като всеки влюбен човек Морис бе изключителен егоист. Той бе забелязал движението на Моран, както всеки любовник би обърнал внимание на нещо, нямащо нищо общо с неговата любов. Моран добави към чашата вино резен хляб.
— Сега — рече той — аз съм напълно готов, гражданино Морис. Бихме могли да тръгнем когато речете.
Морис, който в този момент броеше листенцата на едно полуизсъхнало цвете, озовало се кой знае как в ръцете му, подаде ръка на Женевиев и каза с готовност:
— Да вървим!
Тръгнаха. Морис бе неизразимо щастлив. Ако нямаше кой да му обърне внимание, би извикал от радост. Възпираше го само присъствието на Моран. Какво повече можеше да желае? Женевиев не само че не обичаше Моран, но изпитваше любов към него, Морис. Бог им беше изпратил великолепен слънчев ден, ръката на Женевиев пърхаше под неговата, общинските глашатаи с цяло гърло величаеха победата на якобинците и благовестяха народа със спасението на отечеството.