Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Сам в своя апартамент, Ричард преоткри себе си като подреден и пестелив домакин. Когато си тръгнеше някоя от жените, той своевременно се захващаше с възстановяването на ергенския ред в квартирата, изпразвайки пепелниците, които, ако посетителят бе Рут, стояха нагъчкани с дълги, бели, преждевременно смачкани цигари, а ако това бе Джоан — с толкова къси угарки, от които не бе останало почти нищо, освен филтъра. Ричард забеляза, че никоя от тях нито веднъж не се бе опитала да почисти, само дето си правеха устата за това, което го накара да изпита удоволствие. Леглото оставаше обърнато наопаки, съдовете — мръсни в умивалника, всеки от трите му пепелника (един стъклен, един керамичен и един импровизиран — от тенекиен капак на кутия) — систематично докосвани, като базите в бейзбола. Изпразвайки ги, той се усмихваше — на моргата от тленни останки на Рут, стърчащи отвсякъде като безразборно разпилени трупове по бойно поле, или на гнездото от филтри на Джоан, деликатно струпани като бели камъчета в саксия с нарциси. Когато спореше с Рут за унищожените почти цели цигари, тя — естествено — отбелязваше с помпозен жест, колко по-добре било за нея, за белите й дробове, да унищожава цигарите още в недопушения им стадий. Разбира се, тя бе права — по-добре да бъдат унищожавани други, отколкото сам да унищожаваш себе си. Рут бе любовта, тя бе животът — точно заради това той я обичаше. И все пак, маниакалната пестеливост на Джоан, нейното дискретно отдаване на смъртта, му бяха толкова гальовно познати, колкото и дребния й, сгъчкан почерк, или пък — ситните къдрици на окосмението между краката й, затова Ричард също се усмихваше, когато изпразваше и нейните пепелници. Неговата усмивка бе жест, лишен от публика. Култивирал характера си сред родители и прародители, близки хора и любими животни, доразвил го за обществени контакти между съученици и учители, а в последствие успял да го облагороди още повече — преди появата на прехласнатата аудитория от негови собствени деца, той не можеше да престане да дава представления дори и сред егоистичното си усамотение. Бе си набелязал нещо като другар, един-единствен величествен зрител — синият небостъргач — и през цялото време споделяше всичко това с него.
Макар и син, той бе по-скоро зеленикав на фона на небето. За известно време Ричард бе озадачен защо отразените в прозорците му облаци се движеха в същата посока като облаците зад него. С помощта на пространственото въображение той осъзна, че огледалото не обръща нашите движения, макар да транспонира ушите ни и да придава особена чупка на устните, така че дори лицето на обичан човек можеше да изглежда непознато и грозно, когато биваше наблюдавано в огледало, може би точно по същия начин, по който и самата тя виждаше него — ама че странна мисъл! Той установи, че ако по средата на сградата се поставеше огледало, то нямаше да промени движението на една армия. Затова пък, много често, половинката на някой отразен облак съвпадаше с половинката на друг, намиращ се зад гърба на сградата, и те се движеха като един, пронизани от дирята на реактивен самолет, подобно на стрела, запратена от лъка на Купидон. „Бедствието“ стоеше в Сърцето на града, напълно безразлично към всичко. Нощем то се трансформираше в мъждукаща редица от малки светлинки, сякаш много тесен кораб плаваше в небето, а когато имаше дъжд или мъгла, изчезваше напълно, докато тухлените комини и тенекиени покриви от по-ниската панорама натрапваха мрачната си реалност с още по-голяма настойчивост. Но макар и невидим, той продължаваше да е там. Затова и Ричард — или по-скоро неговата душа, бе винаги там. Той се опита да анализира дали имаше някаква логика в подмяната, на прозорците в зависимост от последователността на счупените и здравите стъкла. Не откри такава — всичко се определяше единствено от мудните действия на невидимите работници, изпразващи и запълващи „клетките“ на стъклата с безмозъчието на пчела. Когато сядаше и наблюдаваше много дълго, успяваше да види — както при кондензацията на капка роса — как някое празно място в определен момент ставаше много гладко, рефлектиращо, зеленикавосиньо. Минаха много дни преди той да разбере, че върху старото стъкло на неговия собствен прозорец, съвсем под носа му, неизвестни предишни наематели, въоръжени с диамант, бяха надраскали инициали, имена, дати, сред които — „гравирано“ най-дълбоко и най-забележимо — стоеше едно вълнуващо, комично двустишие, обричащо на вечен съюз: