Сенки в мрака

— Спря да се храни. Никога не е имала голям апетит, така че доста време не забелязвах, докато едва не стана късно. Всичко бе толкова объркано, почти никой не се хранеше в редовни часове и аз предполагах, че тя просто яде, когато реши. Освен това прекарваше по-голяма част от времето в стаята си. Не го направи нарочно — обясни тихо Лусинда. — Просто… загуби интерес. Когато ти си тръгна, тя се затвори в себе си. Знаеш, че се обвинява за всичко.

— Защо? — попита Уеб. Роана му бе казала, че не е създавала неприятности, но може би го бе признала на Лусинда.

— Доста време мина, преди изобщо да проговори за това, но преди няколко години ми каза за случилото се в кухнята, за това, че те е изненадала и импулсивно те целунала. Не знаела, че Джеси слиза долу и, разбира се в типичния за нея стил братовчедка й направи страхотна сцена, но според Роана тя била причинила всички неприятности с целувката. Ако не беше те целунала, вие с Джеси нямаше да се скарате, нямаше да бъдеш обвинен за смъртта на Джеси и имаше да напуснеш града. След като си тръгна — Лусинда поклати глава — Тя винаги те е обичала толкова много. Когато бе малка, й се присмиваше, смятахме, че те обожава като филмов герой и другарче по игра, но не бе точно така, нали?

— Не знам. — Но знаеше, каза си той. Когато ставаше въпрос за чувствата й към него, Роана бе напълно открита и беззащитна. А и не бе добра в увъртанията. Чувствата й бяха открити, а гордостта й — точно толкова ранима, колкото и гърнето й. Обожанието й винаги бе осветявало живота му като самото слънце и той бе разчитал на непрестанното му съществуване, въпреки че рядко му обръщаше внимание. Също като слънчевата светлина, беше го приемал за дадено. Точно затова бе дяволски вбесен, когато реши, че тя го е предала, за да си отмъсти на Джеси.

Лусинда го погледна проницателно, без да се заблуди от отричането му.

— След като Дейвид и Карън починаха, двамата с теб се превърнахме в основни стожери в живота на Роана. Тя се нуждаеше от любовта и подкрепата ни, но през по-голямата част от времето ние не й я давахме. Не, нека перифразирам, тъй като по-голямата вина е моя: аз не я обграждах с любовта и подкрепата си. Но докато ти бе тук и я обичаше, тя се справяше. Когато си тръгна, не й остана никой и тя се предаде. Беше си почти отишла, когато забелязах — тъжно продължи Лусинда. По сбръчканите и страни се търколи сълза, която тя избърса леко. — Беше станала трийсет и шест килограма. Трийсет и шест килограма! Та тя е висока метър и седемдесет и пет. Би трябвало да тежи поне петдесет и осем килограма. Не мога да ти опиша как изглеждаше. Но един ден я видях, наистина я видях и разбрах, че трябва да направя нещо — или ще изгубя и нея.

Уеб не можеше да продума. Стана и отиде до прозореца, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си. Стоеше гърбом, и тънат като струна, и едва дишаше. Изведнъж го обхвана паника. Мили боже, тя едва не бе умряла, а той не бе разбрал нищо за това.

— Ако просто й бях казала „Трябва да ядеш“, нямаше да помогне — продължи Лусинда, а думите се лееха от устата й, сякаш ги бе сдържала прекалено дълго и най-после можеше да сподели болката си. — Имаше нужда от причина да живее от нещо в, което да се вкопчи. Така че й казах, че се нуждая от помощта й — Спря и преглътна мъчително, преди да продължи: — Никой дотогава не й беше казвал, че се нуждае от нея. Не бях разбрала… Е, казах й, че не мога да се справя без нея, че работата ме затрупва и не мога да се оправя сама. Изобщо не подозирах колко истина има в думите ми — рече сухо Лусинда. — Тя се опита да се върне назад. Борбата бе дълга и в един момент бях ужасена, че съм закъсняла прекалено много. Но Роана се пребори. Мина цяла година, преди да се възстанови достатъчно, за да може да отиде в университета, година, преди да престане да събужда нощем всички ни с писъците си.