Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
— Дори да не го желае, може да не му хареса мисълта някой друг да спи в него — каза Ланет, като погледна разтревожено дъщеря си.
Корлис се намръщи.
— Няма да си дам апартамента!
— Ще го направиш, ако Уеб поиска — отвърна твърдо Лусинда — Съмнявам се, че този въпрос ще го вълнува, но искам съвсем ясно да разберете, че каквото поиска, ще стане без никакви спорове. Ясно ли е?
— Не! — избухна сприхаво Корлис и хвърли салфетката си на масата. — Та той уби жена си! Не е честно да се върне просто ей така и да вземе…
Гласът на Лусинда изплющя като камшик.
— Още нещо, което искам да проумеете, е, че Уеб не е убил Джеси. Ако чуя още веднъж да се спомене това, ще помоля човека, който го изрече, веднага да напусне тази къща. Не застанахме зад него, когато най-много се нуждаеше от подкрепата ни, и точно от това се срамувам. Ще бъде посрещнат с добре дошъл у дома и лично аз ще се погрижа да бъде така.
Това недвусмислено изявление бе последвано от пълна тишина. Доколкото Роана знаеше, Лусинда за първи път споменаваше за изхвърлянето на някого от настоящите обитатели на Дейвънпорт.
След като се увери, че мнението й е ясно за всички, възрастната жена попи със салфетка деликатно устните си.
— Положението със спалните наистина е сложно. Ти какво мислиш. Роана?
— Нека Уеб сам да реши, когато дойде — отвърна тя. — Не можем да предвидим какво ще желае той.
— Правилно. Но просто искам всичко да е идеално подготвено за него.
— Не смятам, че е възможно. Вероятно той ще иска да продължим да живеем, както обикновено, и да не се суетим около него.
— Е, едва ли ще дадем парти в негова чест — хвърли още една стрела Глория. — Не мога дори да си представя какво ще говорят в града.
— Нищо, ако знаят откъде идва маслото, с което мажат хляба си — отвърна Лусинда. — Веднага ще изясня на всичките ни приятели и близки, че ако ценят дългото ни приятелство и искат то да продължи, по-добре е да се постараят да се държат любезно с Уеб.
— Уеб, Уеб, Уеб! — избухна гневно Корлис — Какво го прави толкова специален? Ами ние? Защо не оставиш всичко на Брок, ако си толкова сигурна, че Роана не може да се справи с нещата? Та ние сме ти толкова близки, колкото и Уеб!
После скочи и избяга от стаята, а след нея се възцари тишина. Дори Глория, която обикновено се славеше с дебелокожието си, изглеждаше притеснена от талкова явното меркантилно избухване.
Роана си самоналожи да преглътне още една хапка, преди да се откаже от усилията. Изглежда, завръщането на Уеб щеше да бъде още по-напрегнато от изпращането му.
Дванадесета глава
Десет дни по-късно Уеб влезе през входната врата, сякаш притежаваше цялото имение, което всъщност не бе далеч от истината.
Беше осем сутринта и слънчевата светлина се лееше щедро през прозорците, придавайки на млечнобелите теракотени плочки във фоайето златистожълт отблясък. Роана тъкмо слизаше по стълбите. В девет часа имаше среща с брокера, който щеше да пристигне от Хънтсвил и да обсъди някои подробности с Лусинда преди пристигането на Уеб. Вече се бе облякла за срещата в летен копринен костюм с прасковен цвят, тъй като след това щеше да присъства на областно събрание на комисионерите. Обута бе с бежови елегантни обувки от змийска кожа, а от ушите й висяха кремави перли. Рядко носете други бижута, освен часовника си, но приятелките й от университета я бяха научили да носи изискани ненатрапчиви бижута на бизнес срещите.
Входната врата се отвори и Роана се спря на стълбите, заслепена за момент от ярката слънчева светлина, отразена от излъсканите плочки. Премига към тъмната фигура, чиито широки рамене и шапка изпълваха почти цялата рамка на вратата. Мъжът влезе вътре, затвори вратата и остави на пода един кожен куфар, а сърцето на Роана почти спря да бие, когато проумя кого вижда.
Бяха изминали десет дни, откакто я бе изпратил обратно вкъщи, а и не бе предупредил за пристигането си. Беше започнала да се бои, че в крайна сметка изобщо няма да се върне, въпреки че Уеб винаги бе спазвал обещанията си. А може би бе решил, че семейство Дейвънпорт не си струва труда и Роана нямаше да го обвини ако си го бе помислил.
Но той бе тук, сваляше шапката си и се оглеждаше с присвити очи, сякаш оценяваше промените настъпили през десетгодишното му отсъствие. Имаше няколко дребни неща, но на нея и се струваше, че той забеляза всяко едно. За миг погледът му дори се плъзна по килима, покриваш стълбите. Когато си бе тръгнал, бяха застлали бежов, а сега бе резедав и доста по-плътен.