Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Стоедин, Фотко и Бишо гледали гаргата, а тя литнала високо и бързо се стопила в небето.
— Ей, къде ви остана чиракът, бре! — блъснал затворената портичка Стоедин. Иззад нея се дочул гласът на Кальо — глух и едва доловим:
— А, че той се отказа!… Той вече не ще с вас!
— Ами как ще си отворим на връщане, бре? — задумкал с юмруци портичката Фотко. — Ей, упътвачите! Не я разбрахме, благата приказка!… Не я запомнихме, бре!
— А че — и ние я забравихме! Ала, като дойдете — както ни помолите, тъй ще си я спомним — и се изкискали. — Охоох, магарешка му работа. Върнаха се, че за протката се угрижиха…
Стоедин послушал смеха им, който сякаш идел из дън-земя, и решително тръгнал:
— Хайде, побратиме.
Бишо вдигнал глава и излаял към първите звезди…
А вътре, в двора, упътвачите вързали устата на Мальо с вълшебната кърпица, съборили го и заплашително го наобиколили:
— Аааа, душице подла, подла та чак коварна!… Господарите си ще продаваш, а?… Ха речи сега — какво да те правим!
6
Ранното слънце осветило островърхите и разноцветни покриви на чудноват град. Всичките му къщи били обърнати с гръб към околността. Опасвал го дълбок ров с вода. Единствената му уличка започвала от този ров, над който заедно с изгрева се спуснал подвижен мост — както при крепост. На залез мостът се вдигал, така че никой да не може нито да излезе, ни да влезе.
От насрещните горички към тоя мост водел коловоз и по него трополяла и се полюшвала претоварена с грънци каруца. Търговецът, чиито дрехи били украсени с лъскави медни копчета и гайтани, се подрусвал на капрата, пълен с добри надежди, и колкото приближавал града, толкова по-нетърпеливо плескал коня.
Целият град бил една огромна чаршия. Площадчето се обрамчвало от какви ли не дюкяни и сергии, а сред тях се пъчела тежка и висока двукрила порта с табела:
Зад нея се извисявала многоката къща с писани стени. Всичките й прозорци били затворени с капаци, но в капака на най-горния прозорец се виждала дупчица, изрязана като сърчице.
Табели имало и насред площадчето: „Търговче, добре ни дошел! Продай, огледай се, ослушай се и си иди, ако не те поканят братя Мискинови“, а отдолу — „Какво е животът без спомен?“ Но най-старата табела, закрепена на най-високия кол, гласяла: „Юначе, кат си поел за ЖИВА ВОДА, помни, че утре ще да си най-могъщественият чиляк под небето!“ Имало и стрелка, която трябвало да показва накъде да върви юнакът, но с времето клюмнала и сега сочела в земята.
В изрязаното сърчице-шпионка се появило зелено око и видяло далечната каруца, която все по-бързо приближавала града. Веднага се разнесли удари на клепало, широките порти на къщата се разтворили, от тях се изляло многолюдие и веднага се разделило на продавачи и купувачи: едните се втурнали към дюкяните и сергиите, а другите се струпали на площадчето. Лумнала врява — тракали кепенци, палели се мангали, пъстрата и многогласа навалица на купувачите се блъскала във всички посоки… Никнели пазарлъци. И всичко това било привидно, защото пред опинчарницата висели само едни опинци, пред дрехарницата — само един елек, пред кожарницата — само една кожа. По сергиите — само една гаванка с мед, една зелка, една ябълка, едно-единствено захарно петле… Оглушително тракали маши — а се печало само едно кебапче.
Търговецът, щом приближил мостчето и дочул врявата, трескаво шибнал уморените коне, изтрополил по калдъръма на късата уличка, влетял в чаршията и още неслязъл, ревнал с цяло гърло:
— Грънци-грънцииии, хайде на грънцитеееей, чилик-грънци, хубост-шаркиии!
Тълпата „купувачи“ мигом го заобиколила, някой му помогнал да разпрегне каруцата…
Зеленото око изчезнало от сърчицето-шпионка. Мискин Пондьо, най-младият от братята, почесал късата си брада и се дръпнал навътре, в полутъмната просторна стая.
— До пладне ще втаса, пъргаво продава.
Средният от братята, Учен-мискин Матаки, с блажна коса, изпъкнали очи и широка уста, седял до странен одър, където пък лежал най-старият от братята, Мискин Гъдьо — съсухрено, треперящо старче със сълзливи очички. Този одър бил превърнат в чудновата машина: плетеница от пружини и ръчки, макари и каиши, свързани с лостове и колела, можела да го люлее или подрусва с различна бързина и плавност. Едно от колелата завършвало с късо весло, потопено във ведро вода, и при нужда можело да я разбърква и да произвежда шум, както при движение с лодка. А при нозете на стареца стърчели налъми, прикрепени за друго колело.