Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Руса. Жълта коса. Кукла Барби.
Господи. Какви ги върша?
— Това май беше грешка — заявявам аз и се опитвам да се измъкна. — Аз не съм естествено руса…
— Спокойно! — Анабел натиска раменете ми и аз се отпускам отново на стола, а тя ми връчва някакво списание. Зад мен Триш отваря бутилка шампанско. — Ще заприличаш на кукла. Хубаво момиче като теб на всяка цена трябва да направи нещо за косата си. Хайде сега да прочетеш зодиака.
— Зодиака ли? — питам слисана аз.
— Хороскопът! — Анабел започва да цъка с език. — Не е от най-умните, горката, нали? — прошепва тя на Триш.
— Малко е задръстена — отвръща шепнешком Триш. — Но пък пере като богиня.
Значи така живеели богатите дами. Седят си с фолио, набодено в косата, пият коктейли с шампанско и четат лъскави списания. Не съм чела друго списание освен „Адвокат“, откакто бях на тринайсет. Докато съм на фризьор, обикновено пиша имейли или чета договори.
Не мога да се отпусна и да се наслаждавам. Става ми все по-нервно, докато чета „Десет начина да разбереш, че бикините ти са омалели“. Докато стигна до „Ваканционна романтика“, Анабел вече суши със сешоар косата ми, а цялото ми тяло е схванато от страх.
Не мога да ходя руса. Това не ми отива.
— Готово! — Анабел замахва с четката за последно и изключва сешоара. Настъпва мълчание. Не смея да отворя очи.
— Значително по-добре! — отсъжда Триш. Бавно отварям едното око, след това другото. Косата ми не е руса.
Карамелена е. Това е цветът на топъл карамел с медни кичури, а на места блестят златисти нюанси. Когато раздвижа глава, гривата ми искри.
Преглъщам няколко пъти и се опитвам да се овладея. Имам чувството, че ще заплача.
— Ти май ми нямаше доверие, нали? — Анабел извива вежди и ме поглежда е доволна усмивка в огледалото. — Да не би да реши, че не знам какво правя?
Значи умее да чете и мисли. Чувствам се много смутена.
— Чудесна е — признавам накрая аз. — Аз… Много ви благодаря.
Не мога да откъсна поглед от отражението си. Не мога да се наситя на новата карамелена прелест. Вече не изглеждам безлична.
Никога повече няма да ходя както преди. Никога.
Нищо не може да помрачи удоволствието ми. Дори след като приключвам на долния етаж и местя прахосмукачката в трапезарията, не спирам да мисля за новата си коса. Всеки път, когато минавам покрай някоя лъскава повърхност, разтръсквам коса, за да видя карамелените отблясъци.
Минавам с прахосмукачката по килима. Разтърсвам коса. Минавам с прахосмукачката под масичката за кафе. Разтърсвам коса, след това още веднъж.
Никога не ми е минавало през ум да си боядисам косата. Не съм имала представа какво пропускам.
— Саманта. — Вдигам поглед и забелязвам Еди да влиза в стаята със сако и вратовръзка. — Имам среща в трапезарията. Би ли ни направила кафе и да ни го поднесеш?
— Да, господине. — Правя реверанс. — Колко човека сте?
— Четирима. И някакви бисквити. Сандвичи. Каквото измислиш.
— Разбира се.
Той ми се струва притеснен и поруменял. Каква ли е тази среща? Докато отивам в кухнята, надничам любопитно през про зореца и виждам непознат Мерцедес, паркиран на алеята до бе емве кабриолет.
Хм. Това трябва да е местният свещеник.
Правя кафето, пресипвам го в чайника и го поставям на поднос, слагам чиния с бисквити и няколко кифлички за чай. След това се отправям към хола и почуквам на вратата.
— Влез!
Отварям и виждам Еди с трима костюмирани мъже, настанили се на голямата маса, пръснали документи пред всеки от тях.
— Кафето — измърморвам аз.
— Благодаря, Саманта. — Бузите на Еди са доста поруменели. — Би ли го сервирала?
Оставям подноса на странична масичка и слагам чаша пред всеки. Не успявам да се сдържа и надниквам към документите. Веднага разбирам, че това са договори.
— Ъъъ… обикновено или със сметана? — питам първия.
— Със сметана, ако обичате. — Дори не вдига поглед. Докато наливам, поглеждам отново. Това май е инвестиционна сделка. Да не би Еди да вложи пари в нещо и да се окаже, че ще потънат?
— Да ви предложа бисквити? — предлагам аз.
— Достатъчно сладък съм и без бисквити. — Мъжът оголва зъби в подобие на усмивка и в отговор аз любезно му се усмихвам. Какъв противар.
— Кажи, Еди. Разбираш ли сега? — Мъж с виненочервена вратовръзка заговаря спокойно и много мило: — Когато забраниш за жаргона, всичко е пределно ясно.
Щом заговаря, веднага ми става ясно. Не го познавам, но имам представа какво представляват хората като него. Работила съм с такива седем години. Инстинктивно знам, че на него не му пука дали Еди разбира или не.