Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Я вижте онова куче — рече младият.
— Разбрах — каза новият караулен. — Тоя живот във Втора…
— Вижте онова куче — повтори младият пехотинец.
Другите се обърнаха и погледнаха. Старият пазач се ококори, после изруга и посегна в паника към пиката. Другите и до това не стигнаха, когато Хрътката скочи.
Останала без сън, Татърсейл лежеше по гръб на леглото във външната стая. Изтощението й беше стигнало до онзи връх, при който дори сънят й убягваше, и затова тя се взираше в тавана, а мислите й кръжаха неподредени около преживяното през последните седем дни. Въпреки първоначалния си гняв, че е въвлечена в схемите на Мостоваците, трябваше да признае, че изпитва възбуда.
Желанието да събере вещите си и да отвори Лабиринт, далече от империята, далече от безумието и глада на Хеърлок, далече от полето на безкрайната война вече й изглеждаше остаряло, породено от отчаяние, каквото вече не изпитваше.
Но имаше нещо повече от съживеното чувство за човещина, което я принуждаваше да остане и да види какво ще се случи — Мостоваците, в края на краищата, бяха доказали много пъти, че могат да се справят и сами. Не, тя искаше да види как ще бъде съборен Тайсхрен. Тази истина я плашеше. Жаждата за мъст тровеше душата. А и най-вероятно щеше да чака твърде дълго. Зачуди се дали, след като се беше подхранвала толкова дълго с тази отрова, нямаше най-накрая да започне да гледа на света с блесналите от лудост очи на Хеърлок.
— Твърде много — измърмори тя. — Твърде много и всичко наведнъж.
Шумът откъм вратата я стресна и тя се надигна в леглото и се навъси.
— О! Върна се.
— Жив и здрав — каза Хеърлок. — Съжалявам, че те разочаровах, Сейл. — Марионетката й махна с малката си, облечена в ръкавица ръка — и вратата се затвори, резето падна на мястото си. — Ха, много ме уплашиха тия Хрътки на Сянка — рече той, дощъпука до средата на стаята и направи пирует, преди да седне на пода, изпружил дървените си крачета и с отпуснати ръце. Изкиска се. — Но накрая нищо не остана от тия гадни псета, мудни, тъпи и душещи под всяко дърво. Не можаха да спипат нашия хитър Хеърлок.
Татърсейл се облегна на стената и затвори очи.
— Бързия Бен беше разочарован от небрежността ти.
— Глупак! — сопна се Хеърлок. — Нарочно го оставям да ме наблюдава, оставям го с убеждението, че с това знание има власт над мен, докато в същото време ходя там, където сам реша. Той страшно държи да ме командва — глупост, която засега му отстъпвам, за да бъде възмездието ми още по-сладко.
Вече беше слушала всичко това и знаеше, че той й въздейства, че иска да отслаби решимостта й. За съжаление отчасти успяваше, защото я бе накарал да изпита съмнение. Може би Хеърлок говореше истината: може би Бързия Бен вече го беше изгубил, без да го съзнава.
— Запази си мъстта за човека, който ти отне първо краката, а после и тялото — сухо каза Татърсейл. — Тайсхрен все още ти се надсмива.
— Той ще плати пръв! — кресна Хеърлок. После се сви и се стисна за хълбоците. — Едно по едно.
През прозореца долетяха първите писъци.
Татърсейл скочи на крака, а Хеърлок извика:
— Намериха ме! Не трябва да ме видят!
Куклата се надигна и заситни към кутията си до отсрещната стена.
— Убий Хрътката! Нямаш друг избор! — Изкатери се, отвори кутията и се пъхна вътре. Капакът се тресна отгоре и го обкръжи нимб от защитна магия.
Татърсейл стоеше до леглото. Беше разколебана. Долу изпука дърво и сградата се разтърси. Закрещяха мъже, задрънчаха оръжия. Заклинателката се изправи, ужас пронизваше ръцете и краката й като разтопено олово. „Да убия Хрътка на Сянката?“ Тежки удари разтърсиха стените, като от хвърляни насам-натам човешки тела, после думтенето стигна до стълбището и писъците секнаха. От другата страна на двора се чуха викове на войници.
Татърсейл привлече своя Тирски лабиринт. Силата се вля в нея и помете парализиращия страх. Тя се изправи, забравила за всякаква умора, и погледът й се плъзна към вратата. Изпращя дърво, после дървената врата влетя навътре, тласната сякаш от катапулт, и моментално бе изметната встрани от магическия щит на Татърсейл. Двата удара я разбиха и към тавана и стените се разхвърчаха трески. Зад Татърсейл издрънча стъкло и кепенците на прозореца се отвориха с трясък. Леден вятър забушува из стаята.
Хрътката се появи — с очи като жълти пламъци, със стегнати на възли, подскачащи под кожата мускули. Силата на съществото заля Татърсейл като вълна и тя рязко вдиша. Хрътката беше стара, по-стара от всичко, с което се беше сблъсквала. Съществото спря на прага, подуши във въздуха и от черната му муцуна закапа кръв. После погледът му се прикова в обкованата с желязо кутия до стената вляво от Татърсейл. Звярът пристъпи напред.