Друидите на Шанара

Ако Пи Ел бе попитал Морган Лех, той сигурно щеше да се съгласи. Беше най-младият и въпреки нахаканото си поведение, най-несигурният в себе си. Беше по-скоро момче, отколкото мъж, и поне в себе си го признаваше. Пътувал бе по-малко и бе направил, по-малко. Не познаваше нищо достатъчно. Почти целия си живот бе прекарал в Планините на Лех. И макар да бе създавал някои неприятности на Федералните власти, окупирали родината му, не беше успял да направи нищо повече. Беше безнадеждно влюбен в Куикнинг, а нямаше какво да й предложи. Мечът на Лех бе оръжие, от което тя се нуждаеше, докато търсеха Черния камък на Елфите, талисман, чиято магия можеше да победи Ул Белк. Но този Меч бе загубил голяма част от магията си, когато се бе забил в изписаните с руни врати, извеждащи от Шахтата. Останалата магия бе недостатъчна, и още по-зле, непредсказуема. А без нея той нямаше кой знае какво да прави в цялата работа. Може и да беше права Куикнинг, че магията на Меча ще се върне, ако той тръгне с нея. Но какво щеше да се случи, ако се появи опасност преди това? Кой измежду тях ще я защити? Морган имаше само един счупен Меч. Уокър Бо, с неговата откъсната ръка, изглеждаше по-безобиден отпреди, просто един човек, който търсеше себе си. Хорнър Дийс беше побелял старец. Само Пи Ел, с неговата все още тайна магия и непредсказуемост, беше способен да защити дъщерята на Краля на Сребърната река.

Въпреки съмненията си Морган бе твърдо решен да продължи заедно с останалите. Не разбираше напълно защо. Може би от гордост, може би от инат да не се предаде. Каквото и да е, той хранеше слаба надежда, че може да докаже на това странно удивително момиче, в което се беше влюбил, че е способен да я закрили от всякакви опасности, и с малко повече време и търпение да намери начин да върне магическата сила на Меча на Лех. Съвестно изпълняваше всички задачи на Хорнър Дийс в приготовленията на групата за пътуването на север и малко се престараваше в сравнение с останалите. Непрестанно мислеше за Кукнинг, представяше си я по най-различни начини. Гледаше на нея като на дар свише. Тя беше всичко, за което е мечтал. Не беше само красотата й, вида, излъчването, маниерите, нито това, че го бе освободила от Федералния затвор и бе върнала Меадските Градини на Дуарфите от Кулхавен. Той чувстваше някаква неуловима връзка между тях, различна от тази, която я свързваше с останалите. Усещаше я, когато се обръщаше към него, когато го наричаше с първото му име, за разлика от другите, когато го погледнеше. Във всичко това имаше нещо невероятно скъпо.