Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
После времето започна да се оправя, облаците се разкъсаха и разнесоха, слънцето постопли въздуха и най-сетне снегът и дъждът престанаха. Чарналите пред тях изтъняха и нямаше съмнение, че бяха започнали да се спускат. Отново се появиха дървета, първоначално нарядко, после на цели горички, докато накрая се проснаха гори, докъдето поглед стига, спускайки се надолу към далечните равнини. Имаха възможност да наловят малко риба и да убият дивеч за храна, да спят в топли заслони и да се будят сухи и отпочинали. Настроението им се подобри.
На петнайсетия ден, откакто бяха тръгнали от Рамплинг Стийп, най-сетне пристигнаха в Кошарите.
Дълго стояха на възвишението и гледаха надолу към равнината. Наближаваше пладне, слънцето грееше ярко, въздухът бе топъл и благоуханен. Дълбоко в ниското се ширеше равнината, засенчена от всички страни с планини. Имаше форма на фуния, с широко отверстие на юг и стеснено на север, където се губеше в далечните хълмове. Подножията бяха гъсто обрасли с гори, но някъде по средата имаше цяла ивица дървета, поразени от болест, която ги беше оставила съвсем без листа, само голи клони и стволове, стърчащи като бодлите на свит таралеж.
Приличат на пики, помисли си Морган Лех.
Погледна към Хорнър Дийс и попита:
— Кое е това там, долу?
Отношението му към стария Следотърсач се бе променило през последните две седмици. Той вече не го смяташе за някакво неприятно старче. Нужно му беше повече време, отколкото на Уокър Бо, за да разбере, че Дийс е истински професионалист, по-добър от всеки друг, когото Планинецът бе срещал. Морган можеше само да мечтае да бъде поне наполовина като него. Беше започнал да обръща внимание на всичко, което старецът вършеше или казваше. Дийс сви рамене.
— Не зная. Минавал съм оттук преди десет години.
От своя страна Дийс харесваше ентусиазма на Морган, неговото желание за работа. Харесваше му фактът, че Морган не се страхуваше да се учи. Той сбърчи замислено вежди, отвръщайки на погледа на другия.
— Стремя се да съм предпазлив, Планинецо.
Наблюдаваха равнината още известно време.
— Нещо става там долу — каза тихо Пи Ел.
Никой не се опита да му противоречи. Пи Ел си оставаше най-потайният измежду тях, но те вече го познаваха достатъчно, за да се доверяват на инстинкта му.
— Налага се все пак да пресечем оттам — каза накрая Дийс. — Или да заобиколим равнината, като минем по околните планини. Но ако направим това, ще загубим цяла седмица.
Те продължиха безмълвно да се колебаят още известно време. Всеки за себе си обмисляше нещата, докато най-сетне Хорнър Дийс каза:
— Хайде да вървим.
Те се спуснаха надолу като откриха пътека, която водеше направо към равнината и поразената ивица дървета. Тръгнаха тихо, водени от Дийс, след него Куикнинг, Морган, Уокър и накрая Пи Ел. Навлязоха в сенчести места и въздухът захладня. Равнината ги посрещна и за известно време те потънаха в нея. След това пътеката се заизкачва и те се озоваха сред поразените дървета. Морган изучаваше безжизнените скелети, почернелите кори, малкото останали посърнали листа и пъпки, после инстинктивно се обърна да погледне Уокър. Мрачният чичо вдигна пребледнялото си изпито лице и суровите очи отвърнаха на погледа му. И двамата мислеха едно и също. Кошарите бяха болни, както и цялата земя. Шадуините и тук бяха свършили своята работа.
Те пресякоха една ивица светлина, изплъзнала се през процепите на върховете, след което се спуснаха в някаква падина. Беше необикновено тихо. В тишината отекваха стъпките им. Морган ставаше все по-раздразнителен, спомнил си срещата с Шадуините по пътя към Кулхавен заедно с братята Омсфорд. Душеше въздуха, за да усети дали наоколо има някой и напрягаше слух да долови дори най-малкия шум. Дийс вървеше напред неотклонно, следван от Куикнинг, чиято дълга сребриста коса се вееше след нея. У никой не се забелязваше и признак на колебание. Въпреки това всички бяха напрегнати, Морган чувстваше това.
Излязоха от падината и отново се заизкачваха по хълма. Вече бяха над залинелите дървета и Морган можеше да види равнината от единия до другия й край. Бяха изминали повече от половината път, наближавайки тесния край на фунията, където планините се разделяха и дърветата оредяваха в началото на отвъдните хълмове. Напрежението на Морган се разсейваше и той си даде сметка, че мисли за вкъщи, за Планините на Лех и местата, където беше отраснал. Липсваха му Планините — много повече, отколкото бе очаквал. Едно беше да си каже, че родината вече не му принадлежи, защото е окупирана от Федерацията, друго — да повярва в това. Също като Пар Омсфорд и той живееше с надеждата, че нещата ще се променят някой ден.