Друидите на Шанара

Докато тя изричаше имената им, Хорнър Дийс ги погледна последователно, без да се спира на нито един, освен на Пи Ел — и то толкова за кратко, че Уокър изобщо не беше сигурен.

— Това са само хора — каза Хорнър Дийс. — Ул Белк е и нещо повече. Не може да бъде убит като обикновен човек. Сигурно не може дори да бъде открит. Ако той ви намери, с вас е свършено.

Куикнинг го погледна за момент през масата, после импулсивно протегна ръка и докосна дървената й повърхност. Мигновено една тресчица се отдели, оформи се крехко стъбло, разтвориха се листата му и накрая разцъфна дребен синчец. Усмивката на Куикнинг беше магическа като докосването й.

— Покажи ни пътя за Елдуист, Хорнър Дийс — каза тя.

Старецът навлажни устни.

— Няма да ви се размине само с цветя при Белк — каза той.

— Може би — прошепна тя и на Уокър му се стори, че за миг изцяло се пренесе някъде другаде. — Не ти ли се иска да дойдеш с нас и да видиш?

Дийс поклати глава.

— Ако съм остарял, не е от глупост.

Той се замисли, после отново се приведе напред.

— Преди десет години ходих в Елдуист. Бях разбрал къде се намира по-рано, но знаех, че е опасно и не исках да ходя сам там. Продължих да мисля за това обаче. Исках да зная какво има там, защото съм любопитен по природа. Бил съм Следотърсач, войник, ловец, всичко, което човек може да бъде. И всичко в края на краищата се свежда до това да разбереш кое какво е. Тъй че продължих да мисля за Елдуист, да се питам какво ли има там, сред всичките тези древни сгради, сред целия този камък навсякъде, където погледнеш. И накрая отново се върнах там, защото не издържах повече. Взех дванайсет мъже със себе си, за да бъдем общо тринайсет, което е щастливо число. Надявахме се, че ще открием нещо значително там, в такова старо и тайнствено място. Знаехме как се нарича; години наред се носеха легенди за него по тези места и отвъд планините, където някои от нас бяха ходили. Троловете знаят за него. Това е един полуостров, тясно парче земя, цялото скалисто, което се врязва посред Тайдрейс. Отидохме и тринайсетте една сутрин там. Бликахме от живот. Призори на другия ден и дванайсетте бяха мъртви, а аз побягнах като уплашен заек!

Той сви рамене.

— Не отивайте там. Стойте настрана от Елдуист и Ул Белк.

Той хвана халбата, пресуши я и я удари в масата. Съдържателят веднага дотича с нова халба в ръка и изчезна със същата бързина. Дийс не го и погледна, очите му все още бяха отправени към Куикнинг. Наближаваше полунощ, но малцина от посетителите на кръчмата си бяха тръгнали. Те си стояха на групи от залез слънце, а може би и много преди това, разговорите им ставаха по-вяли и несвързани, телата им се отпускаха. Времето за тях нямаше значение, те бяха неудачници, жертви на всякакви лишения, търсещи убежище в пиянството и произволните взаимоотношения. Дийс не беше един от тях. Уокър Бо се съмняваше дали някога щеше да бъде.

Куикнинг се размърда.

— Хорнър Дийс — тя произнесе името му, сякаш го проучваше, сякаш се опитваше да разбере самоличността на стареца. — Ако нищо не направиш, ще попаднеш в ръцете на Ул Белк.

За първи път Дийс погледна стреснато.