Друидите на Шанара

Въпреки това не бяха напълно лишени от съмнения и подозрения. Дълбоко в мислите си продължаваха да се тревожат — дали достатъчно мъдро ги е избрала, дали ясно е предвидила всичко в начинанието, което се бяха съгласили да предприемат и дали желанието да бъдат близо до нея е достатъчна причина да рискуват.

Съмненията на Пи Ел бяха най-силни. Той бе предприел това пътуване преди всичко, защото момичето го заинтригува, защото бе различно от останалите, които преди е бил изпращан да убива, защото искаше да научи колкото се може повече за нея, преди да използва Стиела, и защото искаше още да разбере дали талисманът, за койте говореше, този Черен камък на Елфите, е толкова мощен, колкото тя вярваше, и ако е така, дали няма начин да си го присвои. Подразни се, когато тя настоя да вземат с тях и онзи нахален Планинец, а и другия, високия бледен еднорък. Предпочиташе да бъдат сами, защото беше убеден, че тя се нуждае единствено от него. Въпреки всичко предпочете да си държи езика зад зъбите и да прояви търпение, убеден, че тези двамата едва ли ще му създадат някакви проблеми.

Но ето че се появи и Хорнър Дийс, а нещо в този старец смущаваше Пи Ел. Странно беше, че Дийс толкова го притесняваше; та той беше само един стар глупак. Сигурно се безпокоеше от това, че вече започват да стават твърде много. Колко още щеше да вземе момичето в тяхната малка компания? Скоро щеше да започне да се препъва във всякакви сакати и некадърници, никой от които дори не струваше усилието да го премахне. Пи Ел беше единак; той не обичаше групите. А момичето продължаваше да привлича още и още хора без някаква особена причина. Магическата й сила изглежда беше безгранична; тя можеше да постигне неща, недостъпни за никой друг, дори и за него. Беше убеден, че въпреки да твърдеше обратното, магията й бе достатъчна, за да ги отведе в Елдуист. А стигнат ли веднъж там, нямаше да има нужда от никой, освен от него. За какво тогава й бяха останалите?

Преди две вечери, малко преди да спрат дъждовете, Пи Ел я беше обвинил от напрежение и недоволство в неискреност, с намерението да изкопчи истината от нея. Куикнинг някак си беше успяла да го отклони, да го успокои, да го откаже от решението му да смъкне маската й. Озадачи го лекотата, с която тя го бе манипулирала и известно време след това той си мислеше направо да я убие, за да се свърши с всичко. Та нали беше разбрал нейната цел? Защо не направи, както Ример Дал го бе посъветвал и да приключи с цялата тази работа, да забрави за Черния камък на Елфите и да остави онези глупци да си го търсят без него? Но все пак реши да почака. Сега бе доволен от това си решение. Мислейки за досадното присъствие на Дийс и останалите, той започна да разбира в какво се състоеше работата. Куикнинг ги беше взела само за отвличане на вниманието и нищо друго. За какво можеха да послужат те? Цялата сила на единия се състоеше в някакъв счупен меч, другият пък беше сакат. Какво представляваше подобна фалшива магия, в сравнение с неговия Стиел? Нима не беше той главорезът, съвършеният убиец, човекът, чиято магия можеше всичко да повали? Сигурно беше, че тя го е взела тъкмо заради това. Не му го каза, но той знаеше, че е така. Ример Дал грешеше като мислеше, че тя няма да разбере кой е той. Куикнинг, с нейното невероятно ясновидство и интуиция, едва ли би могла да не забележи подобна очевидна истина. Което беше причината да го вземе, разбира се, да се спре на него преди всички останали. Тя се нуждаеше от него, за да убие Белк; само той можеше да стори това. Нужна беше магията на Стиела. Другите, включително и Дийс, бяха само подпалки за огъня. В края на краищата тя щеше да разчита само на него.