Друидите на Шанара

Не спечели обаче сърцата на другите — освен може би на Куикнинг, която както обикновено с нищо не показваше мислите си. Останалите трима само изпъшкваха от време на време, но най-вече мълчаха и се опитваха безнадеждно да не обръщат внимание на несгодите. Планините никога нямаше да им станат близки; те бяха просто бариера, която трябваше да се преодолее. Стоически вървяха и се надяваха пътуването им да свърши.

Но то не свършваше. Напротив, продължаваше, както когато загубено куче е тръгнало по следите на господаря си и ясно помни миризмата му, но други миризми го отклоняват. Дъждовете понамаляха и най-сетне отминаха, но въздухът продължаваше да бъде студен, вятърът пронизващ, а планините непреодолими. Мъжете, момичето и животните се тътреха напред, тикани от времето и от земята. По средата на втората седмица Дийс каза, че започват да се спускат, но не беше ясно дали е истина. Нищо в скалите и пущинаците наоколо не намекваше за това. Отвсякъде Чарналите ги заобикаляха.

На дванайсетия ден ги застигна снежна буря високо в планинските проходи и те едва не умряха. Бурята ги връхлетя така ненадейно, че дори Дийс остана изненадан. Той бързо ги привърза към въжето, и тъй като не можеха да намерят заслон в прохода, наложи се да продължат. Покри ги бяла непроницаема пелена и не се виждаше нищо наоколо. Ръцете и краката им започнаха да замръзват. Мулетата неистово се разбягаха, когато се подхлъзнаха по баира, стрелнаха се пред ужасените им погледи и изчезнаха в планините. Спаси се само едно, но то не носеше храна.

Намериха един заслон, преживяха бурята и продължиха напред. Дори и Дийс, който се бе показал най-издръжлив измежду тях, започна да се уморява. Оцелялото магаре трябваше да бъде убито на другия ден, защото стъпи в една покрита със сняг дупка и си счупи крака. От товара останаха само няколко торби с незначително количество храна и вода, едно въже и нищо повече.

През нощта температурата падна. Щяха направо да замръзнат, ако Дийс не беше успял да намери дърва за огън. През цялата нощ седяха свити един до друг, колкото може по-близо до пламъците, разтриваха ръце и крака и говореха, за да се държат будни, защото се страхуваха, че заспят ли, ще умрат. Те представляваха странна гледка, свити петимата сред скалите, клекнали близо до ниския огън, все още подозрителни един към друг, но принудени да споделят едни и същи обстоятелства. В разговора все пак се разкриваше по нещо от тях, не толкова в самите думи, колкото в момента, начина и мотивите на изричането им. Чувстваха се някак близки, както никога преди, и въпреки че това бе по-скоро физическа, а не емоционална близост, имаше нещо приятелско в нея, което липсваше по-рано.