Друидите на Шанара

Въпреки всичко бе отслабнала. Не притежаваше онази ужасяваща сила, както на времето. Това даде на Уокър възможност да си отдъхне, да се освободи от въздействието й върху него, от сянката, която хвърляше над живота му, от завета на Брин Омсфорд и Друидите и от всичко, което го бе превърнало в Мрачния чичо. Ако не я предизвиква, няма да бъде уязвен. Магията щеше да си дреме в него, стига да не я разбутва. Мислеше си, че ако не се занимава с нея, тя ще го остави на свобода.

Но без магията му Шадуините също щяха да бъдат оставени на свобода. И какъв беше смисълът да предприема цялото това пътуване до Елдуист, за да срещне Ул Белк, ако няма намерение да използва магията си? За какво щеше да му е Черният камък на Елфите?

Всеки се блъскаше в собствената си клетка, Уокьр Бо, Морган Лех и Пи Ел, като дебнещи котки със святкащи очи и изгладнели погледи, твърдо решени да прокарат своите намерения и в същото време измъчвани от несигурност. Общуваха помежду си, без да допуснат каквато и да било близост. Набавиха необходимото, напълниха торбите и дойде време да вървят. Изглежда само Хорнър Дийс беше доволен. Останалите трима непрестанно трябваше да се борят със съмненията, нетърпението и колебанията си. Не можеха да направят или помислят нищо, което да ги успокои. Бъдещето беше обвито в мрак, който надвисваше като облак и не им позволяваше да видят нищо от онова, което предстои. Облакът се възправяше пред тях като стена, като струпване на събития и обстоятелства, като взрив на магия и груба сила, като откровение за тяхното задължение и мисия. Черен и непроницаем, той сякаш искаше да ги погълне.

И тогава те чувстваха, че едва ли всеки от тях щеше да оцелее.

След три дни напуснаха Рамплинг Стийп. Потеглиха в зори. Небето бе забулено от надвиснали облаци, скриващи планините. Миришеше на дъжд, от върховете се спускаше пронизващ студен вятър. Градът спеше, когато те се заизкачваха нагоре и изглеждаше в тъмното като уплашено животинче, свито и неподвижно. Тук-таме на верандите и през отверстията на прозорците се виждаха забравени газени лампи, но нямаше жив човек. Когато навлязоха сред скалите, Уокър Бо се обърна за миг и погледна назад. Безцветните сгради му напомниха рожкови черупки, празни, захвърлени и невероятно грозни.

Дъждът заваля по пладне и не спря цяла седмица. Понякога само ръмеше, но никога не престана напълно. Облаците стояха като заковани на небето, трещяха гръмотевици и светкавици проблясваха в далечината. Те вървяха прогизнали и премръзнали и нищо не можеше да подобри настроението им. Подножията на планините бяха покрити с дървета, но височините стърчаха голи. Вятърът ги брулеше безпрепятствено и всичко беше замръзнало и вледенено при пълната липса на слънце. Хорнър Дийс наложи равномерна крачка, но групата не можеше да върви бързо пеша с магаретата, които я следваха и напредваше бавно. През нощта спяха на сушина под опънатите платнища, като събличаха прогизналите си дрехи и се завиваха в одеала. Не можеха да се намерят дърва за огън, тъй че дрехите си оставаха мокри. Всяка сутрин се събуждаха свити и премръзнали, хапваха нещо по необходимост и потегляха отново.