Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Отидоха в трета, после в четвърта бирария, във всяка от тях Куикнинг получаваше един и същ отговор. Никой не беше чувал за Елдуист и Ул Белк, и никой не искаше и да чуе. Имаше четири кръчми по пътя, и повечето предлагаха храна и подслон, а в някои се въртеше търговия и обмен на стоки. Тъй като Рамплинг Стийп беше единственото градче, отдалечено на дни наред път отвсякъде, през което се минаваше към Чарналите, и където всички пътища от планините се срещаха, оттук минаваха много хора, главно ловци и търговци, но също и други. Почти всички бирарии бяха препълнени и повечето от хората бяха приходящи, отседнали на път за другаде. Говореше се за всичко, за бизнес и политика, за пътешествия и забележителности, за разни хора и места по Четирите земи. Уокър слушаше незабелязано и си мислеше, че Пи Ел прави същото.
В петата бирария — Уокър дори не забеляза името й — те най-сетне получиха отговора, който търсеха. Съдържателят беше огромен, грубоват човек, с белег на лицето и винаги готова усмивка. Той изгледа Куикнинг така, че дори и Уокър се почувства неудобно. После предложи на момичето да си вземе стая за няколко дни, за да види дали няма да й хареса да остане в града. Морган Лех веднага се изстъпи напред с разгневени очи, но Куикнинг го отстрани с лек жест, срещна наглия поглед на съдържателя и отвърна, че няма особено желание. Съдържателят не настоя. Вместо това, за всеобщо учудване пред подобен отказ, той й каза, че може да намери човека, когото търси, малко по-надолу по улицата, в „Одраната котка“. Името му, каза той, е Хорнър Дийс.
Те излязоха в нощта, оставяйки съдържателя да се чуди какво всъщност бе направил. Куикнинг имаше тази дарба, това бе същността на магията й. Тя можеше да те накара да действаш против волята си, преди изобщо да се усетиш. Можеше да те накара да се разкриеш така, както не би и помислил. Можеше да те накара да направиш всичко за нея. Всяка красива жена би могла да накара един мъж да направи всичко това, но Куикнинг обезоръжаваше мъжете с нещо повече от красотата си. Това бе нейната вътрешна първична същност, наглед човешка, но всъщност въплъщение на магията, която баща й според Уокър бе вложил в нея. Той бе чувал историите, които се разказваха за Краля на Сребърната река. Говореше се, че хората винаги разкривали пред него онова, което искал да знае. Самото му присъствие било достатъчно, за да поискаш да му го кажеш. Уокър вече бе наблюдавал как Морган и Пи Ел, а и мъжете от бирариите бяха откликвали на Куикнинг. Самият той също. Тя беше наистина дете на своя баща.
Те откриха „Одраната котка“ далеч в края на града, свита в сянката на няколко огромни стари хикории. Беше голяма нестабилна сграда, която скърцаше при всяко движение на мъжете и жените вътре, и се крепеше направо на косъм. Беше претъпкана както и другите, но по-просторна, и имаше малко ниши по края на стените, за да не изглежда съвсем като хамбар. Лампите бяха разпръснати като далечни приятели, които се опитват да проникнат в мрака. Посетителите бяха събрани на групички пред бара и по дългите маси и пейки. Както и в другите бирарии, щом влязоха, всички глави се обърнаха към тях. Куикнинг отиде да намери съдържателя, който я изслуша и посочи към дъното на стаята. Там на масата седеше човек, усамотен в един тъмен ъгъл, свит, тъй че лицето му не се виждаше, далеч от светлината и тълпата.
Четиримата отидоха и застанаха пред него.
— Хорнър Дийс — обърна се Куикнинг към него със звънливия си глас.
Огромните ръце свалиха бавно халбата от скритата в брада уста и я поставиха на масата. Голямата космата глава се повдигна. Мъжът беше огромен, далеч прехвърлил годините на зрелостта. Целият беше космат, ръцете му, гърлото и гърдите, главата и лицето. Само очите и носът му се виждаха. Годините му не можеха да се разберат, но цялата му коса бе сребристо бяла, а кожата под нея сбръчкана и потъмняла, пръстите криви като стари корени.
— Може и да съм аз — изръмжа той като от някаква гигантска пещера. Очите му бяха съсредоточени върху момичето.
— Казват ме Куикнинг — рече тя. — Това са мои приятели. Тръгнали сме да търсим Елдуист и един човек на име Ул Белк. Казаха ни, че ти знаеш за тях.
— Излъгали са ви.
— Можеш ли да ни заведеш там? — попита тя без да обръща внимание на отговора му.
— Току-що ви казах…
— Можеш ли да ни заведеш там? — повтори тя.
Грамадният мъж я погледна безмълвно, нищо не трепна по лицето му, нищо не издаваше мислите му. Беше като грамадна канара, надживяла времето и промените, за която те бяха само слаб повей на вятъра.
— Коя си ти? — попита накрая той.
Куикнинг не се поколеба: