Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Човекът е решил да стане генерал. И ще стане! Освен ако не му се случи случка, като на Генерала например. Но за да стане генерал, трябва да докаже, че се справя с конфликти на ниво командир на ескадрила. После на полк. За да станеш генерал, трябва да изкатериш стълбичката от лейтенант. А капитанът показва, че е добър катерач.
Моята и на такива като мен алтруистична позиция въобще не влиза в полезрението му. Той играе по правила, които не се интересуват от абстрактен хуманизъм. Затова реагира така спокойно на репликата ми за кучето и тоягата. Затова не вдига стойки, а разговаря спокойно и с усмивка. Спазва правилата на една игра, които е неговата игра. А аз се опитвам, на негова територия, да въвеждам други правила. Няма да стане…
Още една дреболия. От която ще бера ядове. Вече е началото на декември. Дон Паскуале ме пита, не може ли да остави една бутилка ракия при мен. Запас за предстоящата Нова година. Войникът е като мравката — трупа за подходящо време. Но тук, мравешкият инстинкт удря на кораво — иска да трупа, ама няма къде… А в залата може да влезе само командирът. Може да влезе, но е малко вероятно. А и да влезе, няма да вземе да рови по шкафчетата, зад торбите с парашути, я. Идеята не ми харесва много, но дон Паскуале е приятел. Може.
Бутилката се оказва триединна. Нали знаете — Бог Отец, Бог Син и Свети Дух? В случая — бутилка гроздова, бутилка сливова и бутилка кайсиева.
На другия ден ми носят още четири бутилки, но вдигам скандал. Това да не ви е кръчмарски склад? Следва неизбежната реплика: „За едни може, за други не, така ли?…“ Вече ме е яд на себе си, че поддадох на дон Паскуале. Както и да е. На хоризонта има нещо хубаво. Имам двайсет дни отпуск. От края на декември изчезвам.
Последните дни минават бавно, разделени на едва-едва влачещи се часове.
Отивам да ми оформят книжката. Влизам при началник щаба, но той ме праща при заместника си. Симпатягата, който ми извъртя номера по време на погребението на Генерала. Влизам в стаята му и по флуидните вибрации усещам — аз не го обичам, а той откровено ме мрази. Изписва бързо документа и без да ми каже дума, ме отпраща със жест.
Сядам до бюрото в залата. Да видим, написаното черно на бяло право на отсъствие от милата институция. От деветнайсти до… стоп, стоп, двайсет дни би трябвало да са до девети, а тук е записано до деветнайсти. Цифром двайсет дни, а от дата до дата — месец. Техническа грешка.
Ако се направя на завеян, ще усетят, но нищо не могат да ми кажат. Най-вероятно ще ме викнат с телеграма, три дни след нормалната дата. По-добре да се върна и да си кажа. Но излиза като натяжка. И то точно на новия ми приятел, майора. Ще си отида, ще изкарам двайсетте дни и без да го правя на въпрос, ще се прибера. Да, така ще е най-добре…
Последен наряд. Този път съм в щаба. Пазя знамето. За да не го открадне врагът. Тоя враг не спи ли, все дебне да ни направи някоя беля? Или пък, просто си спи, а ние непрекъснато, добродетелно се ослушваме… Нали сме лъвове! И то — отговорни…
Петъчен следобед е. Щабът вече е опразнен. Само войникът се размотава, чисти стаите и отвреме-навреме си подпява. Фрагменти от популярни опери, естествено. Музикален инвалид отвсякъде, ама с хъс и самочувствие на Карузо. Взел съм си книга. Стоя до прозореца в дъното на коридора и чета. Чувам някакви стъпки, но не им обръщам внимание, стигнал съм до много интересно място. Стъпките спират до мен. Махни се, вонлив щабаджийски плъх! Отивай да чистиш! Човекът стои до мен. Вдигам поглед.
Оп-па… Зам началник щаба. Моят пръв приятел. Мълчаливо взима книгата от ръцете ми.
— Егзюпери… Какъв е тоя? — пита разсеяно.
— Френски благородник, граф — информирам го добросъвестно.
— Значи, четем книжки на разни френски развратни благородници?… И то — на пост!
— … Писател. Авиатор. Загива във Втората Световна като боен пилот. — Знам, че удрям под кръста, но този човек можеше да има поне културата на елементарен гимназист.
— Три дни арест как биха ти се отразили? — сменя темата майорът.
— Бих ги преживял, макар че не мечтая точно за това. Но би възникнал малък проблем за Вас. Ще трябва да преоформяте документите по отпуска ми. — Иска ми се да му подхвърля нещо от рода: „И току виж, мернете в тях нещо, което няма да Ви зарадва“, но си държа устата затворена.
— Слушай, момче. Тия три дни ги брой, че вече ги имаш. Като се прибереш, ще видим само за какво точно ще ти ги дам. Но ги имаш, обещавам ти!