Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Корбет свали ръце от лицето си и погледна към трупа, който се вкочаняваше под завивките на леглото. Ашъм сигурно е заподозрял нещо, защото е забелязал липсата на книгата. Той не крие подозренията си и една вечер Епълстън излиза в градината, промъква се между храстите и стената на библиотеката. Чука на капаците. Ашъм ги отваря и бива улучен в гърдите с арбалет. Ами онази надраскана дума: „PASSER…“? Корбет си представи прозореца на библиотеката и усети как стомахът му се свива от вълнение.
— Разбира се — прошепна той. — Епълстън беше атлетичен и смел. Би могъл да се покачи, да потопи пръста на Ашъм в кръвта му и да изпише сам онези букви, така че икономът да бъде обвинен. Все пак, именно Епълстън е казал на Пасърел да избяга в църквата. Върнал ли се е Епълстън през нощта с кана отровно вино? Ами Лангтън? — Корбет не знаеше защо убитият преподавател носеше писмо до него от Звънаря. Но за всеки в библиотеката би било лесно да сипе отрова във виното на Лангтън.
Корбет се изправи. Ами изстрелът с прашката? Не беше ли прекарал Епълстън детството си в провинцията? Може би е бил изкусен стрелец с прашка? Епълстън знаеше, че Корбет е научил за произхода му, боял се е, че ще бъде разкрит и може би затова е решил да посегне на живота си. Корбет дочу стъпки и Ранулф се върна.
— Е? — попита Корбет.
— Книгата е взета от Епълстън — заяви Ранулф. — Но слушай, господарю, записана е едва вчера сутрин. Само два реда под моята.
Корбет въздъхна разочаровано.
— И няма ли нещо друго?
— Не. Заглавието на книгата е „Litterae atque Tractatus Londoniensis“, „Писма и трактати от Лондон“. Прегледах набързо регистъра. Никой друг не я е взимал. — Ранулф посочи с пръст през рамото си. — Мастър Трипъм нервничи. Иска да знае какво да прави с трупа.
— Кажи му да изпрати тук прислужник — нареди Корбет. — Онзи, който е прислужвал на Епълстън.
Ранулф излезе. Малко по-късно се върна с прислужника; дългурест блед мъж с кичури червена коса, пригладени върху оплешивяващо теме и бяло като платно лице. Бузите и кривият му нос бяха обсипани с пъпки и ранички. Долната му устна трепереше и Корбет трябваше да го покани да седне и да го убеди, че няма от какво да се бои. Мъжът преглътна, изпъкналите му очи постоянно наблюдаваха Ранулф, сякаш се боеше, че ще го осъдят и екзекутират на място.
— Не съм го плашил с нищо, господарю — каза Ранулф, облягайки се на вратата. — Името му е Гранвъл. Бил е прислужник на Епълстън.
— Истина ли е? — тихо попита Корбет.
Мъжът кимна.
— И откога му прислужваше?
— Бях две години в „Спароу Хол“. — Гласът му беше силен и носов. — Мастър Епълстън беше добър човек. Никога не ме биеше, дори когато сбърквах нещо.
— Говореше ли с теб? — попита Корбет. — За това, което правеше?
— Никога, макар иначе да се държеше учтиво. Даваше ми подаръци на Великден, Еньовден и Коледа. Понякога ме възнаграждаваше с някой и друг шилинг в повече, ако например в Оксфорд дойдеше панаир. Веднъж ме заведе на пантомима в църквата „Света Богородица“. Това е всичко, което знам, сър. Винаги чистех стаята му, а той ми казваше да не пипам книжата или книгите му.
— Ами снощи?
— Всичко беше нормално, само дето мастър Епълстън се прибра много ядосан. Беше тъмно…
— Извинявай — прекъсна го Корбет. — Излизаше ли мастър Епълстън през нощта? За да отиде в града, например?
— Поне аз не знам за такова нещо. — Мъжът отметна глава. — Не беше такъв човек, сър. Не е като мастър Чърчли; той е похотлив като врабче и ужасно развратен. Мастър Епълстън беше благородник и учен. Обичаше книгите си. Като истински благородник, сър. Дори сам си изпразваше цукалото. Не го оставяше на някой беден прислужник, както останалите…
Корбет се опита да не поглежда към Ранулф, който свел глава, тихичко се смееше.
— Но снощи нещо не е било наред?
— Да. Мастър Епълстън се върна по тъмно. Мисля, че беше ходил да хапне някъде. — Гранвъл заговори по-тихо. — Всички тези странни случки в колежа, сър. — Той се почеса по носа. — И, преди да ме питате, не знам нищо, нито пък някой друг от прислужниците знае. — Той намигна лукаво. — О, ние знаем за Звънаря, сър, но как би могъл някой да излезе от колежа през нощта? Всички врати са заключени и залостени.
Корбет направи гримаса, но Гранвъл бързо продължи.
— Сигурно, ако някой е искал да излезе, е намерил начин, само че е трудно да го направиш, без да те видят.
— За Звънаря ли говориш?
— Разбира се! Всички чухме за прокламациите, но не можем да четем. И аз като останалите се чудех как, за Бога, някой може да влиза и излиза от „Спароу Хол“, когато си поиска?