Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд
На моите любими Юкини, Юбили и
Виктор младши, и на техните родители
Виктор и Кристин Иквумези.
Пролог
— Жестока и внезапна смърт — така беше казал отец Амброуз, пасторът от Ифли — ще покоси всички човеци, които обитават Божията земя.
Облегнат на една колона в енорийската църква, орачът Пиърс бе изслушал проповедта, като ту дремеше, ту хвърляше похотливи погледи към Едига, дъщерята на ковача. Сега, по-късно през същия неделен ден, поривът на сърцето му беше на път да се изпълни. Двамата с лененокосата Едига се срещнаха при селския кладенец. Измъкнаха се от селото по отъпкания път покрай бесилката и навлязоха сред узрелите царевици. Едига се смееше и дърпаше Пиърс за ръката.
— Не би трябвало да идвам с теб! — прошепна тя и сините й очи блеснаха весело. — Татко ще ме чака.
— Баща ти почиства пепелта в ковачницата — отвърна Пиърс и се усмихна, разкривайки счупените си зъби. — А пламъците в слабините ми, моя любима Едига, се надигат за теб. — Той произнесе думите с патос. Миналия понеделник чу как минаващ менестрел ги казва на прислужницата в „Козята глава“ — кръчмата, където ходеше младият орач. Кратката, но изискана реч на Пиърс оказа желания ефект. Едига отново се засмя и тръгна с него. С наведени глави те разсичаха морето от полюшващи се царевични стъбла. Подплашени от стъпките им зайци и мишки търсеха убежище, а над главите им горските гълъби се стрелкаха под сянката на кръжащия ястреб. Пиърс спря и вдигна очи към тях. Необяснимо защо си припомни думите на отец Амброуз. Ястребът се рееше на фона на синьото небе — стаен, дебнещ преди смъртоносния удар. Пиърс потрепери.
— Какво има? — Едига се притисна до него. — Угаснаха ли пламъците? — Тя го прегърна през кръста и леко погали с ръка слабините му. — Трябва да се върна преди залез-слънце.
Пиърс погледна слънцето, което се спускаше като огромна огнена топка и пронизваше небето с пламтящите си лъчи. Отправи поглед към малката горичка наблизо, подложил чело на повея на хладния ветрец.
— Нещо не е наред — прошепна той. — Много е тихо.
— Плашиш ме — каза закачливо Едига, макар че усещаше настроението му. Тя отдавна мечтаеше да се срещне насаме с Пиърс, но тук, на откритото поле, между царевиците, които шепнеха на вятъра, усети, че решителността й се изпарява. Погледна към дърветата. В горичката беше хладно и мрачно. Тръпки я побиха, когато се сети, че ще трябва да се върнат по същия път. Ако някой ги видеше, през следващите седмици в кръчмата нямаше да могат да се отърват от подигравки и подмятания.
— Не може ли да се върнем по пътя? — прошепна тя.
— Ще ни видят. — Пиърс стисна ръката й.
Искаше му се да затичат напред, но внезапно си спомни страховитите истории на бирника Ралф, който, застанал в пивницата с халба в ръка, описваше с мрачен шепот обезглавените трупове, открити напоследък в горите край града.
— Кървяха като заклани прасета — беше казал той. — Кръвта бликаше като вино от счупена кана, а главите им бяха окачени за косите на клоните отгоре. — Ралф беше размахал предупредително пръст. — Това са онези проклети негодници! Тъй наречените учени от града с техните превземки.
Всички бяха кимнали одобрително. Оксфорд беше странно място — град със собствени права и привилегии, с характерни миризми и гледки. Всички градове бяха порочни с наперените си търговци и хитри продавачи, но Оксфорд, поради многобройните учени, мнозина от които идваха от други части на страната и дори отвъд морето, беше по-греховен от Содом и Гомор, или поне така казваше отец Амброуз. А студентите с непрестанното си бърборене и крещящи одежди бяха същински дяволи. Понякога групи от тях идваха в Ифли, надути като пауни, с ножове и мечове, затъкнати в коланите. Оглеждаха момичетата и търсеха какво да отмъкнат. Сигурно същите тези студенти бяха виновни и за ужасяващите трупове, открити в околността на града.
— Ако ще вършат такива кървави убийства — беше избучал мелничарят Бартоломю, — да си го правят в техния град.
— Но защо? — беше се намесил отец Амброуз. — Чух, че труповете били на просяци. Някои хора твърдят, че те били използвани — гласът му се снижи до шепот — за нечисти сатанински ритуали.
— Пиърс! Пиърс!
Орачът излезе от унеса си.
Едига си играеше с връзките на корсажа си и в слабините му отново припламна похот.
— Хайде! — промърмори той дрезгаво. Погали нежно пищните й гърди и пръстите му развълнувано се спуснаха към тънката талия. Привлече я по-плътно до себе си. — Колко си всеотдайна!
— Нали ще бъда твоя съпруга? — настоятелно попита Едига и сините й очи се приковаха в неговите. — Ти каза, че ще стана твоя жена. На вратата на църквата преди Вси Светии.