Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Корбет погледна към Ранулф, който поклати глава. Корбет бръкна в кесията си и подаде на Гранвъл монета. Вече спокоен, прислужникът се разприказва.
— Странна е и историята с отравянето на стария мастър Лангтън. Как може виното да е било отровено? Всички пиха от една и съща кана. Както и да е — продължи той, — както казах, снощи мастър Епълстън се прибра ядосан. Някои от войниците край колежа се държали грубо. Хванали го за плаща и го ударили по устата. Бяха я разранили. Мастър Епълстън дойде в салона бесен, раната до устата му се разкървави отново. Оплака се на мастър Трипъм — знаел, че трябва да има войници, но да бъде малтретиран било съвсем друга работа.
— После яде ли нещо? — попита Корбет.
— Не, сър — продължи Гранвъл. — Нали ти казах преди, тук стават странни неща. Всеки се бои от всеки. Не, той се качи в стаята си и се приготви за лягане. Донесох му прясна вода и се изми. Когато дойдох с чаша вино, беше се преоблякъл и носеше подплатена с кожа роба.
Корбет посочи към чашата на нощната масичка.
— Тази чаша ли?
— Да, сър, тази. В кухнята има много като тях. Мастър Епълстън седеше на писалището си. Оставих виното и си тръгнах.
— И това ли беше всичко?
— Не, сър. — Гранвъл се усмихна и показа единствените си два зъба. — Мастър Трипъм дойде да го види.
— А някой друг?
— Мастър Трипъм донесе настойка от лайка. Мисля, че беше за раната на мастър Епълстън.
— Имало е и още някой, нали?
— Да, онзи дебел шериф влезе в колежа, проклетият му жабок. „Искам да видя мастър Трипъм“, вика. „Добре“, казва мастър Трипъм, „и аз искам да те видя, мастър Уолтър“. После се скараха за държанието на войниците с мастър Епълстън.
— А после?
Гранвъл се раздвижи на стола.
— „Да му се не види“, казва шерифът, „лично ще се извиня на мастър Епълстън“. — Прислужникът сви рамене. — Отведох го до стаята и изчаках в коридора.
— Хайде, мастър Гранвъл. Подслуша ли?
Мъжът се усмихна, вперил поглед във втората монета, която Корбет държеше.
— Беше трудно да устоя, сър. Не чух точните думи, но определено се караха. А после онзи див бик, шерифът, направо изхвърча от стаята и едва не ме събори. — Гранвъл разпери ръце. — След това, сър, се върнах в стаята си на долния етаж. Като изключим обичайната ми обиколка.
— Обичайната обиколка ли? — попита Корбет.
— Да, сър, записано е в устава на колежа. Знаеш, че преподавателите работят на свещи. След полунощ аз и всички останали прислужници отиваме да проверим дали са ги угасили.
— И какво стана?
— Нищо. Почуках на вратата. Опитах се да отворя, но беше залостено.
— Друг път правил ли го е?
— Понякога, когато имаше посетител в стаята или не искаше да го безпокоят. Затова си тръгнах.
— И вратата беше заключена?
— Да. Затова реших да изчакам един час и когато се върнах, вратата беше отключена. Отворих я тихичко и надникнах. Свещите бяха угасени, затова бързо затворих вратата и си легнах.
— И не знаеш нищо друго?
— Не, сър.
Корбет му подаде монетата.
— Тогава си дръж устата затворена, Гранвъл. Благодаря ти за онова, което ми каза.
Ранулф отвори вратата и прислужникът се оттегли.
— Е, сър?
Корбет поклати глава.
— Когато бях момче, Ранулф, в селото стана убийство. Никой не знаеше кой го е извършил. Един орач беше открит мъртъв в големите ливади край селото — с нож, забит в ребрата. Баща ми и останалите извадиха ножа и занесоха трупа в църквата. После свещеникът накара всички селяни да минат покрай трупа. Припомни древното вярване, че трупът ще прокърви в присъствието на убиеца. Спомням си го много добре. — Корбет замълча. — Стоях в задната част на църквата и гледах как родителите ми и всички възрастни бавно преминават покрай трупа. В двата края на ковчега имаше запалени свещи, които изпълваха старата църква със сенки.
— И прокърви ли трупът?
— Не, Ранулф. Но докато хората минаваха край него, нашият свещеник, прозорлив старец, забеляза, че един селянин не носи канията с ножа си. Дръпна го настрани и заедно с пристава го разгледа внимателно. По туниката му откри кръв, за която селянинът не можеше да даде обяснение, както и да каже къде е ножът му. По-късно си призна убийството и потърси убежище в църквата.
— И ти мислиш, че тук ще се случи същото?
Корбет се усмихна и дръпна завивките.
— Разгледай лицето му, Ранулф. Какво виждаш? Обърни внимание на устните му.
— Има раничка. — Ранулф посочи към кървавата рязка. — Не е хванала коричка.
— Да, и аз си помислих за това, когато Гранвъл спомена за тинктурата от лайка. Виж размазаната кръв около раната.
— Но Гранвъл ни обясни!
Корбет поклати глава.