Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Не пипай чашата на масата — предупреди той, когато Корбет я взе и я подуши.
Усети неприятния дъх, който кларетът не можеше да заличи.
— Какво е? — попита той.
— Аз съм шериф, а не аптекар — отсече Бълок. — Но Чърчли твърди, че е някакво приспивателно, което в големи дози убива.
Корбет седна на леглото, внимателно отметна завивките и разкопча нощницата на Епълстън.
— Необходимо ли е това? — попита Трипъм.
— Да, така мисля — отвърна Корбет.
Той повдигна нощницата и огледа трупа. Не откри следи от насилие. Кожата беше леко лепкава, лицето — бледо, полуотворените устни посинели, но иначе нямаше нищо особено. Ако не беше чашата, Корбет би помислил, че Епълстън е умрял спокойно в съня си.
— И защо мислиш, че той е Звънарят?
— Погледни на писалището — отвърна Трипъм.
И Корбет го направи. Парче гладко отрязан пергамент привлече погледа му: почеркът беше същият като от прокламациите на Звънаря. Забеляза, че до него имаше мастилница и перо.
— „Звънарят идва и си отива“ — прочете той на глас. — „Той предупреждава и огласява истината, но мракът винаги го следва. Кой знае кога ще се върне пак?“ Малко е загадъчно — забеляза Корбет.
Върна се до леглото, хвана ръката на Епълстън и забеляза петната черно мастило по пръстите му. Върху бялата ленена нощница също личаха пръски мастило.
— Има още — заяви Бълок.
Започна да отваря ковчежета и сандъци, вадеше свитъци пергамент и мастилници с черно мастило. След това пъхна в ръката на Корбет късчета пожълтял пергамент.
— Черновите от прокламациите на Звънаря. — Той посочи един свитък върху писалището. — Извадки от хрониките за живота на дьо Монфор. И още нещо…
Бълок отиде до един сандък и се зарови в него. Извади нещо, което приличаше на малък триптих. Но когато Корбет го отвори, вместо картина на разпятието и Дева Мария с Йоан Кръстител на страничните дъски, се появи грубо нарисуван портрет на дьо Монфор, изобразен като светец, а от двете му страни имаше духове на хора с протегнати ръце и думи, които излизаха от устата им: „Laudate!“ „Laudate!“ Слава! Слава!
Корбет се присъедини към търсенето. Трипъм стоеше до вратата и сипеше възражения. Бълок с удоволствие ровичкаше из сандъците. Най-накрая Корбет струпа накуп върху писалището всичко, което бяха открили.
— Значи Епълстън е бил Звънарят — заключи той. — Знаем, че беше незаконен син на дьо Монфор и няма съмнение, че обичаше графа. Ръкописите и писмените принадлежности сочат, че той е бил Звънарят.
— Но ти не си сигурен? — попита Ранулф.
— Бих могъл да приема, че той е бил Звънарят — отвърна писарят, — но защо се е самоубил? Защото такова е обяснението за смъртта му, нали? Епълстън разбира, че скоро ще го разкрият. Затова написва бележката, от която се разбира истината, гълта отрова и умира в съня си. — Той погледна към Трипъм. — Заключена ли беше вратата?
— Не, сър Хю.
Корбет седна на един стол и се почеса по носа.
— Един човек се кани да се самоубие — започна той. — Написал е предсмъртна бележка — виждаме петната от мастило по пръстите му. Повечето вино е било изпито. Той не се опитва да придаде драматизъм на смъртта си, а просто си ляга. — Корбет погледна към свещта и забеляза докъде е изгоряла. — А сега моля всички да излязат. Шерифе, ти също.
Бълок се накани да възрази.
— Моля те — настоя Корбет. — Обещавам, че няма да се бавя.
Бълок последва Трипъм вън от стаята. Ранулф затвори вратата зад тях.
— Не вярваш, че е било самоубийство, нали, сър?
— Не, не вярвам — отвърна Корбет. — Не е логично. Повечето убийци държат на живота си. Звънарят се наслаждаваше на играта. Убиваше тайно под плаща на нощта. Защо тогава би се простил така безславно с живота? Да — Корбет кимна, — има много доказателства срещу него. Баща му, документите в стаята. Но ако ти, Ранулф, беше незаконен син на дьо Монфор, щеше да се гордееш с това, нали?
— Да, така е.
— Кажи ми освен това, ако се канеше да се самоубиеш и да напишеш предсмъртната си бележка, не би ли искал да го направиш на спокойствие? Щеше да заключиш и зарезиш вратата. А Епълстън не е направил нито едното, нито другото. Легнал си е, без да угаси свещта. И най-вече, ако човек се кани да умре, защо ще си облича нощницата? — Корбет отиде до вратата. На една закачалка висеше наметката на преподавателя с емблемата на колежа, а на друга — риза, елек и панталон.
Корбет внимателно ги огледа.
— Всички са чисти — промърмори той.
Той се огледа из стаята и зърна една сламена кошница в далечния ъгъл под умивалника. Отиде при нея и изпразни съдържанието й на пода. После вдигна една риза и панталон.