Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Тогава не мога да те опростя, синко.
— Не, отче, не можеш. — Ранулф също се прекръсти и без да се обръща назад, излезе от църквата.
Корбет седна на писалището и приближи двете дебели лоени свещи, за да освети пергамента пред себе си. На двора кучетата виеха към луната. От време на време от кръчмата долу долитаха виковете на гуляйджиите. Корбет беше отворил капаците. Нощният въздух беше мек и топъл, миризмата на билки в градината се смесваше с апетитните ухания от кухнята. Корбет беше неспокоен. Погледна празното парче пергамент и се опита да подреди мислите си.
— Какво знаем досега? — прошепна той. После потопи перото в мастилницата.
Първо: самозваният Звънар закача прокламациите си по вратите на църквите и колежите из цял Оксфорд. Нападките му са предимно срещу краля, но кой се интересува от тях, освен самият крал?
Второ: кой от преподавателите от „Спароу Хол“ би могъл да се движи толкова бързо из Оксфорд? Трипъм? Епълстън? Едва ли е Барнет, който очевидно живееше, разкъсван между греха и изкуплението. Или лейди Матилда, която се подпираше на бастун? Ами глухонемият мастър Мот? Но той приличаше на слабоумен и не можеше да чете.
Трето: Ашъм е знаел нещо. Коя книга е търсел? Защо е написал „Passer…“ с кръвта си, докато е умирал? И защо Пасърел е бил убит в църквата „Сейнт Майкъл“?
Корбет вдигна перото. Ранулф беше отишъл там с думите, че има нужда да се помоли. Корбет се надяваше, че е в безопасност. Усмихна се мрачно, когато си спомни колко безмилостно прислужникът му се беше разправил с Норис.
Четвърто: Лангтън. Защо беше отровен? И защо носеше предупреждение към мен?
Пето: Всички тези убийства са работа на Звънаря. Но защо са били извършени?
Корбет остави перото и разтри лицето си. Погледна часовата свещ, но тя беше толкова изтрита, че Корбет едва различаваше деленията. Стана, съблече дрехата си, прекръсти се и си легна. Щеше да си почине малко и когато Ранулф се върне, да продължи работата си. Замисли се за Мейв, Елинор и чичо Морган в Лейтън. Може би Мейв е в дневната на горния етаж и разговаря с чичо си? Или в спалнята? Тя винаги си лягаше толкова късно, умът й беше непрекъснато зает с нещата, които трябва да подготви за следващия ден. Корбет затвори очи, решен да поспи само за малко.
Когато се събуди, капаците бяха спуснати и свещите — угасени. Ранулф спеше дълбоко в леглото си до вратата. Корбет чу звуци от двора долу. Отвори капаците и слънчевата светлина го заслепи.
— Мили Боже — промърмори той, — спал съм като пън.
— И още как — потвърди Ранулф и отметна одеялото. — Прибрах се преди полунощ, господарю. В пивницата нямаше никого, а ти спеше като заклан.
Внезапно той осъзна казаното и се извини. Излезе в коридора и се върна с кана прясна вода. Корбет реши да не се бръсне, но се изми набързо. Смени ризата и бельото си и слезе в празната кръчма, оставяйки Ранулф да приключи с тоалета си. Беше преполовил горещия си бульон, когато Бълок влетя в помещението и щракна с пръсти.
— Сър Хю, по-добре ела! И ти! — излая той към Ранулф, който точно беше слязъл по стълбите. — Открихме Звънаря!
Корбет отблъсна купата и скочи.
— Звънаря? Как?
— Последвайте ме!
Корбет забърза по улицата след него, а Ранулф изтича да вземе бойните им колани. Настигна ги, точно когато завиваха по улицата към „Спароу Хол“.
— И кой е той? — Корбет дръпна шерифа за ръкава.
— Епълстън. Нали знаеш, незаконният син на дьо Монфор.
— Имаш ли доказателства?
— Всякакви доказателства — отвърна шерифът. — Но това няма да помогне нито на теб, нито на него.
Трипъм, Чърчли, Барнет и лейди Матилда ги чакаха в малкия салон.
— Открихме го малко след зазоряване — с треперещ глас каза Трипъм, изправи се и закърши ръце. — Толкова много смърт! — изстена той. Лицето му беше бледо и изпито. — Толкова много смърт! Кралят няма да хареса това!
— Още едно убийство? — попита Корбет, оглеждайки групата.
— Не е убийство — отвърна лейди Матилда. — Епълстън си отиде като страхливец. Мастър Алфред Трипъм ще ти покаже.
Заместник-деканът ги поведе нагоре по стълбите. На първата площадка двама прислужници подреждаха одеяла в шкафа в коридора и се прилепиха до стената, сякаш искаха да се скрият. Бълок отвори една врата. Стаята беше богато обзаведена, в нея имаше легло с балдахин, чиито завеси бяха спуснати; отрупани с книги рафтове, калаени чаши и чинии, дървени столчета и тапициран стол пред елегантното писалище под прозорците. От двете му страни се виждаха полуотворени сандъци. Бълок дръпна завесите на леглото. Епълстън лежеше толкова спокойно, че Корбет го помисли за заспал. Шерифът промърмори нещо и разтвори капаците.