Звънарят от Оксфорд

Ранулф погледна през рамо към прозореца в отшелническата килия, от който проникваше светлина.

— Защото смъртта идва! — напяваше отшелницата. — И ще покоси всяка жива душа на земята.

— Чети си молитвите, старо! — извика в отговор Ранулф.

— И ще се моля за теб — отвърна Магдалена. — Пасърел се молеше тук, но умря; убиецът се промъкна безшумно като змия, не извика, дори когато се спъна в стъргалото до вратата.

— Имам нужда от твоите молитви — бързо отвърна Ранулф.

Погледна към вътрешността на църквата и огромния кръст, който висеше над главния олтар. Размишляваше върху думите на отшелницата, когато чу звук и се обърна, но това беше само един плъх, който изскочи от сандъка, поставен върху дървено магаре в напречния неф. Ранулф прекара пръст по устните си. Беше му трудно да се моли за себе си, да не говорим за горкия Малтоут. Обърна се наляво, за да вижда статуята на Девата с Младенеца пред запалената маслена лампа вляво от главния олтар. Нямаше сили да произнесе „Аве Мария“ — каква представа имаше той от майчинството, освен спомена за онази избухлива жена, която го шамаросваше и натирваше на улицата? Когато се прибра един ден, Ранулф откри, че е умряла от чума. Гледаше през сълзи как събирачите на трупове пристигнаха и я натовариха на ръчната си количка, за да я изхвърлят при останалите трупове в огромните варовикови пещери край Чартърхауз.

Вратата на ризницата се отвори и влезе отец Винсънт. Той преви коляно пред олтара и тръгна по пътеката. Ранулф стана да го посрещне, защото не искаше да го изплаши.

— Кой е? — Отец Винсънт спря и се вгледа в мрака.

— Ранулф-ат-Нюгейт!

— Стори ми се, че чух шум — каза свещеникът и издрънка с връзката ключове, която държеше. — Вече трябва да заключа. — Той приближи и видя книгата, която носеше Ранулф.

— Молиш ли се?

— Да, моли се! — изкрещя Магдалена. — Моли се Божието възмездие да сполети „Спароу Хол“.

— Това са „Изповеди“-те — каза Ранулф. — „Изповеди“-те на Свети Августин. Взех ги от библиотеката на „Спароу Хол“.

Свещеникът взе книгата и я претегли в ръцете си.

— Ще ти помогне ли това да заловиш убиеца? — попита той тихо.

— Не съм тук за това, отче. Дойдох да се помоля.

— Искаш ли да те изповядам? — Уморените стари очи на свещеника се вгледаха в тези на Ранулф. — Искаш ли да ти дам опрощение, Ранулф-ат-Нюгейт?

— Имам много прегрешения, отче.

— На никого не се отказва опрощение — отвърна свещеникът.

— Прелюбодействал съм. Пиянствал съм. — Ранулф си взе обратно книгата. — И най-вече, отче, убивах. И днес следобед убих човек.

Свещеникът отстъпи назад.

— Беше при самоотбрана — обясни Ранулф. — Трябваше да го убия, отче.

— Ако е така — отвърна отец Винсънт, — това не е грях.

— Но аз възнамерявам да убия отново — добави Ранулф. — Ще открия убиеца на приятеля си и той ще си получи заслуженото.

— Това трябва да бъде направено по законен начин — бързо се обади свещеникът.

— Аз ще го убия, отче.

Винсънт се прекръсти.