Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Това носеше Епълстън вчера — той ги върна обратно в кошницата. — Приготвил си е чисти дрехи за утре.
— Може би е бил човек на навика — отвърна Ранулф. — Чувал съм за подобен случай в Крипългейт, когато майката опекла хляб, след като решила да се самоубие сутринта.
— Може би. — Корбет се заразхожда из стаята. Седна на писалището и запрелиства пергаментите. — Но да кажем… — Той размаха едно късче. — В името на спора, че Епълстън е бил Звънарят. Бълок идва тук и веднага намира доказателствата. Защо всичко е толкова явно?
— Епълстън изобщо не го е било грижа — предположи Ранулф. — Не забравяй, сър, той сигурно е разбрал, че скоро ще го разкрием. Разбрахме тайната му…
— Но аз нищо не съм разкрил — сухо каза Корбет. — Напротив, все още се лутам в мрака.
— Да, да, но, господарю, какво щеше да стане, ако бяхме напуснали Оксфорд и отишли до Уудсток, за да разкажем на краля за това, което сме научили?
— Преподавателите щяха да бъдат разпитвани — отвърна Корбет. — Следвам мисълта ти, Ранулф. Кралят щеше да се заинтересува от Епълстън. Щеше да се изкуси да го затвори в Тауър с инквизиторите, докато не разбере истината. Едуард нямаше да е на себе си, ако беше разбрал, че незаконният син на великия дьо Монфор може би заговорничи срещу него.
Корбет видя, че ботушите на Ранулф настъпват свлечените завивки, затова приближи и ги отметна. Под дюшека, в една от дървените греди имаше малко чекмедже. Корбет нареди на Ранулф да се приближи и двамата се опитаха да го отворят. Чекмеджето беше заключено, но Ранулф извади от кесията си гвоздей и внимателно го пъхна в ключалката. Отначало нямаше късмет, но после извади гвоздея и го пъхна по-внимателно. Корбет чу изщракване и Ранулф отвори чекмеджето. Двамата го издърпаха и го сложиха на леглото. Ранулф зърна мъртвото лице на Епълстън и обзет от чувство на вина, дръпна завивката над него. В малкото чекмедже имаше няколко предмета. Кичур коса в кожена кесийка, пръстен с изображение на бял лъв, изправен на задните си крака, поклоннически медал от Компостела в Испания, кама с дръжка от слонова кост, върху която беше гравиран същия символ, както върху пръстена.
— Гербът на дьо Монфор — забеляза Корбет. — Вероятно вещи на великия граф.
Той извади скритата най-отдолу книга и я отвори. Подвързана в телешка кожа и украсена с малки скъпоценни камъни отвън, отвътре страниците й бяха изцапани и по тях имаше бележки с различни почерци. Корбет я поднесе към светлината.
— Колекция от текстове — забеляза той, — събрани в един том. — Той отгърна първата страница. — Не е била на Епълстън. От библиотеката е.
— Това ли е изучавал Ашъм? — попита Ранулф.
— Може би — отвърна Корбет, разлиствайки страниците. Това са текстове — продължи той, — написани и разпространявани по времето на бунта на дьо Монфор срещу краля. Написани са от различни хора, част от тях са анонимни.
— Има ли нещо от Звънаря? — попита Ранулф.
— Не, но един от авторите нарича себе си Гавраил, което е името на ангела-вестител — отвърна Корбет. — О! — Той се усмихна. — Това са остри критики, отправени към управлението на краля — продължи той. — Нищо особено — обичайният списък от кралски престъпления и подкрепа за дьо Монфор.
— И? — попита Ранулф.
— Интересното, скъпи мой, Ранулф, е, че те са източникът на прокламациите на Звънаря. Той просто ги е преписал и ги е пригодил за собствените си цели.
— Епълстън ли го е направил?
— Не знам, но можем да разберем откога тази книга е била у Епълстън. Трябва да погледнем в библиотечния дневник. — Корбет прелисти страниците на книгата. На гърба на няколко от тях беше надраскано: „Ad dominum per manus P.P“.21
Ранулф приближи и надникна през рамото му.
— Какво означава това, сър?
— Нищо — отвърна Корбет. — Подозирам, че тези текстове са били събрани от поддръжниците на краля в Лондон и изпратени на Браос. Той ги е събрал, а после е накарал да ги подвържат в един том.
— Още доказателства срещу Епълстън?
— Не знам — отвърна Корбет. — Ранулф, иди в библиотеката и поискай регистъра. Кажи им още да не ни безпокоят.
Ранулф побърза да излезе. Корбет остави книгата обратно на масата. Беше ли Епълстън убиецът? Затвори очи и покри с ръце лицето си. Мисли, заповяда си той: Епълстън е незаконен син на дьо Монфор. Мрази семейство Браос и краля. Решава да възкреси спомена за своя мъртъв баща. Взима книга от библиотеката, приема името Звънаря и започва да пише прокламации. Нощем се измъква от колежа и ги разпространява из Оксфорд. Приятно му е да дразни краля и да компрометира „Спароу Хол“.
21
За господаря от ръката на П. П. (лат.). — Бел.ред.