Звънарят от Оксфорд

Корбет хвана Ранулф за лакътя и го изведе от стаята.

— Какво да правя с нея? — извика Бълок.

— Погреби я — отвърна Корбет. — И то по-бързо. Накарай свещеника да я опее.

— Ами мастър Мот? — Бълок се изправи. — Прочетох послеписа и моите хора го държат долу.

— Заведи го в замъка — отвърна Корбет. — Да не го тормозят. Ще изчакаме кралските заповеди.

Той поведе Ранулф по коридора.

— Ранулф-ат-Нюгейт — Корбет погледна прислужника си в очите. — Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Беше мръсен, гладен и щяха да те бесят.

— Всеки ден си го спомням, господарю. В живота си съм имал двама приятели; единия срещнах в онзи ден, другият беше бедният Малтоут. Затова, преди да възразиш, сър Хю, спомни си за него. Онази кучка — изсъска той — смяташе, че ще прекара остатъка от дните си в някой удобен манастир! Възмездието е изпълнено. Не беше както искаше ти, но както каза отец Люк, когато обесихме Бозо, така искаше Бог. Тя беше убивала и щеше да убие пак. Да не мислиш, че щеше да те забрави, сър? Наистина ли смяташ, че щеше да избегнеш отмъщението й?

Корбет кимна.

— Да вървим, Ранулф — отвърна той. — Да отидем във „Веселите момичета“. Да пийнем за душата на Малтоут. Утре ще уредим да изпратят тялото му, после ще заминем за Уудсток, а оттам в Лейтън.

Слязоха долу и излязоха на улицата. Беше празна, като изключим хората на Бълок, които охраняваха двата входа. Ранулф все още обясняваше защо е постъпил така, когато чуха зад себе си вик. Корбет се обърна. С развяна коса мастър Мот, който се беше освободил от войниците, тичаше към тях. Отнякъде беше грабнал арбалет. Корбет с ужас видя как го насочва, блъсна Ранулф встрани, но в този миг чу изщракване, видя омразата, изписана на лицето на мастър Мот и разбра, че не е успял. Беше твърде късно. Стрелата го улучи високо в гърдите. В тялото му избухна болка и той залитна назад. Ранулф тичаше напред с извадена кама. Корбет падна на колене. Виждаше как прислужникът му пристъпва към мастър Мот с танцуващата походка на уличен бандит. Внезапно прехвърли камата в другата си ръка, завъртя я и я заби дълбоко в стомаха на глухонемия. После се завъртя, извади меча си и преряза гърлото му. Но за Корбет това нямаше значение — единственото, което усещаше, беше ужасната болка. Чувстваше вкус на кръв в устата си. Към него тичаха хора, бавно, сякаш насън. Появи се Мейв и малката Елинор, която мачкаше полата си.

— Не би трябвало да сте тук — прошепна той. — И аз също.

И като затвори очи, сър Хю Корбет, Пазителят на тайния кралски печат, се строполи върху калния калдъръм на Оксфорд.