Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Погледни чашата, Ранулф. Около ръба няма кръв. Нима спретнат и подреден човек като Епълстън би си легнал, без да се погрижи за раната си. И още нещо… — Корбет издърпа възглавниците изпод главата на мъртвеца. Бяха общо четири. Писарят ги обърна и въздъхна доволно: по средата на една от тях имаше бледорозови петна засъхнала кръв.
— Мастър Епълстън не се е самоубил — заяви Корбет. — Ще ти кажа какво е станало, Ранулф. Късно снощи някой е дошъл тук. Било е приятелско посещение — може би е донесъл кана вино. Който и да е бил, напълнил е чашата на Епълстън не само с вино, но и със силно приспивателно. Епълстън заспал и тогава убиецът, нашият Звънар, взел възглавницата, сложил я върху лицето на Епълстън и го удушил — затова вратата е била заключена, когато Гранвъл е дошъл да изпълни задълженията си.
Тринадесета глава
Корбет каза на Ранулф да си мълчи, докато слизаха по стълбите. Бълок беше седнал в салона с Трипъм и лейди Матилда, а мастър Мот стоеше като призрак зад нея. Чърчли и Барнет седяха отделно до прозореца, сближили глави.
— Е? — попита Бълок и се изправи.
— Мастър Лионард Епълстън не е бил Звънарят — каза Корбет, — нито пък се е самоубил. Няма да ви дам доказателства за това. — Той поглади книгата, която беше открил в стаята на Епълстън. — Късно снощи някой е дошъл, убил е горкия човечец и се е постарал да представи нещата така, сякаш той е бил Звънарят. — Огледа събралите се и добави. — „Спароу Хол“ е истинско гнездо на убийци.
— Възразявам! — изблея Трипъм от мястото си до лейди Матилда. — Сър Хю, протестирам срещу подобно определение. Не може да обвиняваш всички в „Спароу Хол“ заради извратените убийства на мастър Норис…
— Който вече не може да убива — прекъсна го Бълок. — Тялото му е изложено на Карфакс.
— Кралят го назначи — каза Чърчли. — А и той нямаше пряка връзка с колежа.
— Защо е бил убит Епълстън? — попита Барнет.
— Защото Звънарят е уплашен — отвърна Корбет. — Очевидно усеща, че мрежата се затяга. Епълстън беше подходяща изкупителна жертва. Открих тази книга в стаята му, което ме кара да се чудя дали не е бил убит, защото е заподозрял убиеца си. За съжаление никога няма да узнаем това.
— Като стана дума за книги — намеси се Трипъм, който се стремеше да подчертае авторитета си, — твоят прислужник, сър Хю, взе „Изповеди“-те на Свети Августин…
— Епълстън ми разреши да я заема — отвърна Ранулф.
— Но той е мъртъв и ние си искаме книгата.
— А сега какво? — попита лейди Матилда от мястото си, където бродираше.
— Първо ще ви задам няколко въпроса — отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, бил ли си в стаята на Епълстън снощи?
— Да, той беше разстроен от начина, по който войниците на сър Уолтър се бяха държали с него.
— И си му занесъл настойка от лайка?
— Да, за раната на устата му.
Корбет се загледа в релефните образи на врабчета от двете страни на огнището, а после погледна към Бълок, който вече не беше толкова многословен.
— Ами ти, мастър Уолтър?
— Отидох да му се извиня заради хората си.
— И приятелска ли беше срещата ви?
Бълок отвори уста, за да отговори.
— Истината! — предупреди го Корбет!
— Изобщо не беше приятелска — призна Бълок. — Отначало Епълстън ме обвини, че съм грубиян, че се наслаждавам на притесненията на преподавателите и студентите от „Спароу Хол“. Казах му да не става глупав. Тъкмо се канех да тръгна, когато ме нарече и предател: видял името ми между последователите на дьо Монфор. Казах му, че е твърде млад и глупав, за да съди по-възрастните. — Бълок сви рамене. — После си тръгнах. — Шерифът седна на един стол. — Защо — тъжно попита той — духът на дьо Монфор не ни остави на мира? — После вдигна поглед. — Сър Хю, какво ще стане сега? Не мога вечно да прикривам „Спароу Хол“. Кралят трябва да научи. — В гласа му се промъкна злорадство. — Той ще нареди преподавателите да бъдат разпуснати и колежът затворен.
— Прокторите от университета имат също думата по въпроса — заяде се Барнет. — Ние имаме същите права и защитена собственост като Светата църква. Не сме нищожества, от които можеш да се отървеш така лесно.
— Защо си толкова сигурен, че Епълстън не е Звънарят? — попита Чърчли. — Това са само твои предположения.
— Всичко с времето си — промърмори Корбет. — Мастър Алфред, искам да погледна в твоята библиотека. Лично ще върна тази книга. Ранулф ще върне „Изповеди“-те. Винаги може да я прочете в кралската библиотека в Уестминстър. — Той се обърна. — Но никой от вас не бива да напуска колежа. Огънят още гори и казанът тепърва ще заври.
— Какво искаше да кажеш с това? — попита Ранулф, докато бавно слизаха към библиотеката.