Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
Няколко таласъма си превързваха раните — спомени от среднощното нападение срещу странноприемницата. „Как да вляза и да изляза от шатрата, без да ме забележат“ — питаше се Джеймс.
Вдигна очи към небето. До появата на Малка луна оставаха около три часа. Средна луна беше в първата си четвърт, високо в небето. Около час след изгряването на Малка луна щеше да се появи и Голяма луна.
Джеймс направи бързи изчисления. Разполагаше с около час относителен мрак, през който да проникне в лагера, да освободи детето и да се върне до мястото, където ги очакваха Солон и Кендарик. Колкото и да не му се искаше да преминава три пъти покрай лостовите, знаеше, че трябва да се върне, за да обсъди плана си с Яжара, защото нямаше да се справи без нейната помощ.
Прокрадвайки се бавно и безшумно, той се върна до мястото, където го чакаше Яжара.
— Какво откри? — посрещна го тя нетърпеливо.
— Детето е живо и мисля, че можем да го измъкнем, но трябва да измислим някакъв начин, за да го накараме да пази тишина. Изплаче ли дори веднъж, веднага ще ни открият.
— Мога да измисля нещо, но с колко време разполагаме?
— С около час.
— Малко е. Ще ми трябва огън, както и моите неща — те са при конете.
— Да се връщаме — рече той и я поведе обратно към входа на каньона, където ги очакваха Солон и Кендарик. Когато се появиха, Кендарик се опита да ги засипе с въпроси, но Джеймс му махна да ги остави на мира.
— Детето е живо и мисля, че ще мога да го спася. Първо обаче ни трябва огън.
Солон не чака втора покана и започна да събира клони и изсъхнали корени. Яжара смъкна дисагите от седлото и извади няколко стъкленици, малка медна съдинка и тънки платнени ръкавици.
— Сигурно няма да е лесно да накараме детето да пие — то е уплашено и може да извика — обясняваше им тя. — Ще забъркам една отвара, която може да го приспи за няколко часа, стига само да вдъхне от изпаренията й. Достатъчно е да поставиш пред носа и устата й парче плат, напоено с нея. Внимавай обаче да не вдишаш и ти. Няма да те приспи, но ще те обърка достатъчно, за да затрудни действията ти.
— С други думи, току-виж сам си паднал в ръчичките им — подметна ехидно Кендарик.
— Момко — озъби се добродушно брат Солон, — някой досега казвал ли ти е, че си досаден като трън в задника?
Джеймс се засмя. Яжара не им обърна внимание, изцяло погълната от забъркването на отварата. Смеси съдържанието на пет стъкленици, добави няколко капки вода, след това поднесе съдинката към неголемия огън, разпален от Солон.
Накрая извади една празна стъкленица, пресипа в нея получената течност и бързо я затапи.
— Пази я — предупреди още веднъж Джеймс, докато му подаваше стъкленицата. Отново бръкна в дисагите и извади парче чист плат. — Използвай и това. Сипи малко от течността върху кърпата точно преди да я долепиш до лицето на детето. Достатъчно е да я притиснеш за няколко секунди. После няма да ти създава проблеми.
— Благодаря — отвърна Джеймс и погледна небето. — Време е да тръгвам. Чакайте ме тук и дръжте конете оседлани и готови за незабавно потегляне.
— Най-после едно мъдро предложение — ухили се мрачно Кендарик.
Джеймс разкопча колана с рапирата — даваше си сметка, че ако му потрябва оръжие, това би означавало, че двамата с отвлеченото дете са загубени. След кратък размисъл все пак взе кинжала. Накрая пъхна стъкленицата и парчето плат под ризата си, обърна се и закрачи към каньона. Средна луна вече залязваше на запад, а Малка и Голяма щяха да изгреят скоро.
Огънят в средата на лагера бе позагаснал, а таласъмите бяха налягали на земята около него и спяха. От няколко шатри също се дочуваше похъркване, по което Джеймс определи, че целият лагер е потънал в сън. Той прати една кратка молитва до Рутия, богинята на късмета, на таласъмите и наемниците да не им е хрумнало да сложат постове по ръба на каньона. Разположи се точно над голямата шатра и се огледа. След това бавно започна да се спуска.
Когато стигна дъното, долепи ухо до земята и се заслуша, но не чу нищо подозрително. Приближи се до шатрата и извади кинжала. Вдигна го на височината на очите си, прободе внимателно дебелия плат и плъзна острието надолу, като се стараеше да го движи плавно, за да не вдига много шум. Когато цепката стана достатъчно голяма, за да си промуши главата, надникна вътре. Едва не повърна от вонята, която го посрещна. Веднага позна на какво мирише: на трупове. Когато привикна с тъмнината и тежката миризма, се огледа.