Луната е наставница сурова

Но ни споходи късмет — твърде разстроеният Морт се затичал по една рампа. Дори новак би се усетил навреме. Съответно литнал две-три крачки във въздуха и си изкълчил глезена. Достатъчно приличаше на счупен крак, а Алварес бил с него, когато се случило.

Тия шегички за разсънване не бяха кой знае какво. Друга нощ пуснахме слуха, че катапултът на Управата е миниран и всеки миг ще гръмне. Деветдесет човека плюс осемнайсет не могат за няколко часа да претърсят сто километра, най-вече когато тези деветдесет са „Драгуни на мира“, не са свикнали с работата в скафандър и веднага я намразват. Бе среднощ по градско време, но на повърхността цареше средата на лунния ден, със слънцето в зенит. Е, те останаха навън далеч по-дълго, отколкото беше безопасно, успяха сами да си устроят злополуки, едва не се опекоха и стигнаха най-близко до бунт в цялата история на подразделението. Един от нещастните случаи завърши печално. Загина някакъв сержант, ама казва ли ти някой дали самичък е паднал, или са го бутнали?

Стихотворенията на Адам Селене бяха по-възвишени. Майк ги показваше на Проф и приемаше критиката му (предполагам, съвсем основателна), без да се сърди. Той изпилваше стъпките и римите до съвършенство, защото бе компютър с целия английски език в паметта си и намираше подходящата дума за микросекунди. В понижената самокритичност му беше слабото място, но под суровия редакторски надзор на Проф напредваше бързо.

Името на Адам Селене се появи за пръв път на уважаваните страници на „Лунна светлина“ над мрачната поема със заглавие „Дом“. Тя изразяваше последните мисли на умиращ каторжник и откритието му, че Луната го е приютила. Стилът бе опростен, римите не се натрапваха, единственият лек намек за нелоялност се долавяше в извода на умиращия, че и множеството надзиратели, които е трябвало да понася, не са твърде висока цена, за да намери своя дом.