Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
XI.
Мъжага на дерби
Днес ме изведоха от килията и ме заведоха — окована с белезници и с вързани очи — в някаква зала, вероятно съдебна. Там ми махнаха превръзката от очите и белезниците… и си останах единствената в такъв вид. Стражите ми бяха с качулки, както и тримата съдии. Може пък и да са били епископи — бяха облечени в одежди фантазе, с онзи жречески вид.
Тук-таме имаше разни лакеи, също с качулки. Сетих се за събранията на Ку Клукс Клан и се опитах да им огледам обувките — по време на новото развихряне на клановците през двайсетте години татко ми беше посочил, че под чаршафите на тези „рицари“ с качулки се подават напуканите, смачкани, евтини, очукани обувки на хора от общественото дъно, които можеха да се почувстват по-горе от някого, само ако се присъединят към тайно расистко общество.
На тези шегаджии не можах да им приложа този тест. Тримата „съдии“ седяха зад висока пейка. Съдебният писар беше разположил звукозаписната си апаратура на едно бюро и краката му бяха под него. Моите стражи пък бяха зад мене.
Държаха ме там, както ми се стори, два часа. Всичко, което им казах, беше „име, ранг, сериен номер“:
— Аз съм Морийн Джонсън Лонг от Буундок, Телус Терциус. Пътешественичка съм и попаднах тук по нещастна случайност. Що се отнася до всичките онези глупави обвинения — невинна! Настоявам да се срещна с адвокат.
От време на време повтарях „невинна“ или си мълчах.
След около два часа, съдейки по глада и по натиска в мехура ми, ни прекъснаха: Пиксел.
Не го видях как влезе. Очевидно беше отишъл, както обикновено, в килията ми, не ме открил там, тръгнал да ме търси — и ме намерил.
Чух зад себе си:
— Дррръш сссе! — с което обикновено известяваше, че е пристигнал; обърнах се и той скочи в прегръдките ми, започна да се гуши, да мърка и да настоява да му обясня защо не съм си на мястото.
Потупах го и го уверих, че е прекрасно коте, добро момче, най-доброто!
Средният призрак зад пейката нареди:
— Махнете това животно!
Един от стражите се опита да му се подчини, като сграбчи Пиксел.
Пиксел изобщо не търпеше хора, които не спазват протокола. Той го ухапа по месестата част на левия палец и го одраска тук-таме с ноктите си. Стражът се опита да го хвърли, но Пиксел не го пусна.
Другият се опита да му помогне — и вече имахме двама ранени. Пиксел не беше сред тях.
Средният съдия пусна няколко доста цветисти израза, слезе, приближи се и рече:
— Ти не знаеш ли как се хваща котка?
… и веднага доказа, че и той не знаеше. Трима ранени. Пиксел търти да бяга.
И тогава видях нещо, известно ми само по слухове, нещо, което нито роднините ми, нито приятелите ми надали някога са виждали. (Поправка: Атене го е виждала, но Атене си има очи навсякъде. Говоря ви за хора от плът и кръв.)
Пиксел се отправи към една глуха стена, търчейки с пълна пара — и точно когато щеше да си фрасне главата в нея, пред него се отвори кръгла вратичка, той се изниза през нея и тя мигом се затвори зад гърба му.
След малко ме върнаха в килията ми.
През 1912 г. Брайън купи автомобил, кола — някъде през това десетилетие вместо „самоходно возило“ започнаха да викат „автомобил“, после — „авто“, после — „моторна кола“ и накрая — „кола“ — най-подходящото име за возило без коне, тъй като не можеше да се съкрати повече.
Брайън купи „Рео“. Малкото „Рео“ на Нелсън се беше оказало много издръжливо и надеждно; след пет години яко юркане все още си го биваше, фирмата го използваше за много неща, включително и за прашни пътувания до Галена, Джоплин и други градове в областта на белите метали; водехме записки и на Нелсън се плащаше за разстояния и амортизация.
Така че когато Брайън реши да купи кола за семейството си, той пак купи „Рео“, но семейна кола — петместна туристическа кола с врати и гюрук. Беше доста скъпа — струваше повече от хиляда и двеста долара. Брайън не ми каза колко пари е дал, но тези коли много ги рекламираха, а пък аз мога да чета. Ала срещу парите си получихме много; колата беше не само хубава и просторна, но имаше мощен двигател (трийсет и пет конски сили) и вдигаше скорост седемдесет километра в час. Според мене никой никога не е карал с такава скорост — ограничението на скоростта в града беше трийсет километра в час, а изровените черни пътища извън града изобщо не бяха подходящи за толкова бързо каране. О, Брайън и Нелсън може да са опитвали — сигурно са се юрнали по някой току-що построен и равен път някъде в Канзас; никой от тях обаче не смяташе, че е редно да се тревожат дами с неща, които биха могли да ги разтревожат.
Брайън оборудва колата с всякакви луксозни екстри, които биха я направили приятна за жена му и семейството му — предно стъкло, самостоятелно запалване, гюрук, странични завеси, резервна гума, допълнителен резервоар и т.н. Гумите можеха да се свалят и на Брайън много рядко му се налагаше да кърпи гума насред път.