Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Винаги ме следиш.
— Когато слезе от покрива, в къщата дойде друг човек. Войник. И го следяха.
— И кого от двамата уби?
— Ами този, който следеше, разбира се. Аз съм добро момиче. Грижа се за теб. Точно както ти се грижиш за мен…
— Не се грижа за никого, Кетъл. Ти си умряла много преди мен. И живееше тук, сред руините. Носех ти трупове.
— Никога не стигаха.
— Не обичам да убивам. Само когато нямам избор. Освен това не бях единствената, която използваше услугите ти.
— Беше.
Шурк я изгледа продължително.
— Нима?
— Да. И искаше да научиш историята ми. Всички други бягат от мене, както бягат и от теб. Освен човека на покрива. И той ли не е като другите?
— Не знам, Кетъл. Но сега работя за него.
— Радвам се. Големите трябва да работят. Това им запълва умовете. Празните умове са лошо. Запълват се сами. С лоши неща. Никой не е щастлив.
Шурк килна глава.
— Кой не е щастлив?
Кетъл махна с мръсната си ръка към разровения двор.
— Неспокойни са. Всички. Не знам защо. Кулата вече се поти непрекъснато.
— Ще донеса солена вода — каза Шурк. — За очите ти. Трябва да си ги измиеш.
— Виждам си много добре. Вече не само с очите. Кожата ми вижда. Вкусва. И бленува за светлина.
— Какво искаш да кажеш?
Кетъл избута назад кървавите кичури от сърцевидното си личице.
— Петима от тях се опитват да излязат. Тези петима не ми харесват — повечето не ми харесват, но особено тези петимата. Корените умират. Не знам какво да правя. Шепнат ми, че ще ме разкъсат на парчета. Скоро. Не искам да ме разкъсат на парчета. Какво да направя?
Шурк помълча дълго. Накрая попита:
— Какво усещаш от заровените, Кетъл?
— Повечето не ми говорят. Изгубили са си умовете. Други ме мразят затова, че не им помагам. Някои се молят. Говорят през корените.
— Има ли такива, които нищо не искат от теб?
— Някои винаги са мълчаливи.
— Говори с тях. Намери някой, на когото да говориш, Кетъл. Някой, който би могъл да ти помогне. — „Някой друг, който да бъде твоя майка… или баща.“ — Питай ги за мнения, по всичко, което е важно. И ако остане един, който не се стреми да ти угоди, не се опитва да изкриви желанията ти така, че да го освободиш, и който не държи на другите, ще ми кажеш за него. Всичко, което знаеш. И ще ти дам възможно най-добрия си съвет — не като майка, а като приятел.
— Добре.
— Така. Сега дойдох тук по друга причина, Кетъл. Искам да знам как уби онзи шпионин?
— Прехапах му гърлото. Така беше най-бързо, а и обичам кръвта.
— Защо обичаш кръвта?
— Слепва косата ми и я държи да не ми пада на лицето. А и мирише на живот, нали? Обичам тази миризма.
— Колко хора убиваш?
— Много. Земята тук има нужда от тях.
— Защо има нужда от тях?
— Защото умира.
— Умира? И какво ще стане, ако умре, Кетъл?
— Всичко ще излезе навън.
— О.
— Тук ми харесва.
— Кетъл, отсега нататък аз ще ти казвам кого да убиваш. Не се безпокой, ще има много.
— Добре. Много си мила.
От стотиците същества, заровени в двора на Азат, само едно бе способно да слуша разговора на двете немрящи горе на повърхността. Азатът беше разхлабил примката си над този обитател не от слабост, а по необходимост. Стражът все още не беше готов и навярно никога нямаше да е готов. Самият избор бе погрешен, пореден признак за изтляваща сила, за пълзяща старост, канеща се да надвие най-старата каменна постройка в този свят.
Кулата на Азат наистина умираше. И отчаянието налагаше безпрецедентни пътища за изход.
Между всички затворници беше направен избор. И подготовката бе в ход, бавно като пълзенето на корени през камък, но също толкова неумолимо. Но времето бе толкова малко…
Неотложността бе като безмълвен вик, цедеше кръв от кулата на Азата. Пет родствени същества, пленени и държани тук още от времето на К’Чаин Че’Малле, вече бяха почти на ръка разстояние от повърхността.
А това не беше добре. Защото бяха Тоблакай.
5.