През страната на скипетарите

— За Караорман ли говориш?

— Да, така се казваше.

— Липсва още една буква. Ние търсим Каранорман.

— Вероятно това просто е правописна грешка.

— Възможно е. Познаваш ли Каранорман? — попитах аз ханджията.

— Да — отговори той. — Бил съм там, защото пътят ни за Истиб минава оттам.

— А там има ли голям хан?

— Не, в селото няма странноприемница. То е съвсем близо до Истиб и затова хората предпочитат да отседнат в града, отколкото в селото.

— Става дума за някакво място или постройка с името Каранорман хан.

— Напълно непознато ми е. Не би могло да е тук някъде.

— Така си и мислех.

— Ако искаш да си сигурен в пътя си, обърни се към кехаята на Каранорман.

— Сигурно ще е безполезно. Кой е главният на Жиганци?

— Аз съм. Още баща ми е бил кехая.

— Значи ти упражняваш съдебната власт.

— Да, ефенди. Но в това отношение не съм много зает. Тук живеят само добри хора. Ако някога се случи нещо нередно, то винаги са чужденци тези, които го правят. За съжаление властта на един кехая е незначителна. Получава се така, че негодниците направо ми се присмиват, понеже знаят, че по-скоро те ще бъдат подкрепяните, отколкото аз.

— Това е лошо. В такива случаи трябва да бъдеш много строг, за да запазиш авторитета си.

— Така и правя, но повече се осланям на самия себе си, отколкото на по-вишестоящите от мен. Тези злосторници, за които иначе няма нищо свято, имат известен респект от няколко силни юмрука. Действам, без много да се церемоня с тях. Понякога се случва да напердаша и представителите на двете страни по делото, но това не винаги е безопасно. Преди няколко седмици това едва не ми струва живота.

— Как така?

— Да си чувал случайно за двамата аладжи?

— Да.

— Това са най-нахалните и опасни безделници, които изобщо може да има. Смели до безразсъдство, хитри като диви котки, жестоки и брутални. Представи си, единият, който се казва Бибар, пристига една вечер на кон. Влиза в двора ми, слиза от седлото и макар че в гостната има много хора, идва при мен и ми иска барут и олово.

— От кехаята! Това е прекалено!

— Действително. Ако му бях дал тези неща, с доброто ми име щеше да е свършено. Отхвърлих искането му. Тогава той се нахвърли върху мен и се започна люта борба.

— Ти си победил, защото хората, които са били там, са застанали на твоя страна.

— О, никой не си мръдна пръста, защото се страхуват от отмъщението на аладжите. Наистина аз не съм слабак, но не можех да се меря с могъщия като дърво мъж. Бибар ме надви и така ме удряше, че сигурно щеше да ме пречука, ако двама от ратаите ми не ми се притекоха на помощ. После заедно го сграбчихме и го изхвърлихме навън.

— Не е лошо! Полицейският началник спокойно изхвърля през вратата разбойника, когото трябва да арестува!

— Смей се! Радвах се, че съм се отървал от него. Като потегли, изрече най-страшни заплахи. На следващия ден тръгнах да отивам на полето. Като минавах край един храсталак, оттам изтрещя изстрел. Не се беше прицелил добре, защото куршумът мина между ръката и тялото ми. Само два пръста по-надясно и щеше да ме улучи в сърцето.