Рейн-сан: Справедливото клане

Да, така беше. Оказвах се прав.

— Просто кажи на шофьора името на хотела. Сигурен съм, че ще го намери.

Последва пауза, през която си представих слисаното му изражение.

— По дяволите, я пак ми кажи как му беше името на оня хотел? — храбро опита той.

Засмях се и не отговорих. След малко Докс отстъпи.

— Добре де, добре, хвана ме. Ще се срещна с теб където поискаш.

— Защо изобщо искаш да се срещаме?

— Добре, не се справих блестящо. Просто исках да видя дали ще успея да те метна, обаче си прекалено ловък. Но е по-добре все пак да чуеш каквото имам да ти казвам. Повярвай ми.

Замислих се за момент. Разбира се, че исках да се срещна с него. Трябваше да разбера каква е цялата тази работа. Само че щеше да се наложи да взема предпазни мерки. Мерки, които можеха да се окажат фатални за Докс, ако нещата не се развиеха така, както исках.

— Къде си в момента? — попитах го.

— В едно кафене в центъра, зяпам цяла маса китайки. Струва ми се, че ме харесват.

— Сигурно не знаят, че си падаш по овце.

Той се изхили.

— Определено, готин, освен ако ти не им кажеш.

— Изчакай известно време. Пак ще ти се обадя.

— Къде отиваш?

— Пак ще ти се обадя — повторих и затворих.

Ако бяхме в Токио, можех веднага да му кажа къде и как ще се срещнем. Бях опознал града за двайсет и петте години, през които бях живял там, и имах на разположение десетки места за срещи, които можех да използвам. Обаче в Хонконг не бях на свой терен. Трябваше да скицирам нещата.

Насочих се към пешеходната пътека, после поех на запад към Шон Ван в търсене на подходящо място. Беше неделя и районът бе оживен от гласовете на хиляди филипински камериерки, които се наслаждаваха на почивния ден. Те седяха върху сплескани кашони на сянка под покрива на дългата пешеходна алея и похапваха панкит палабок, сотангон, килавинг тангуиге3 и други деликатеси и макар за кратко, се опитваха отново да се почувстват у дома. Хареса ми физическата им близост: момичетата си сплитаха едно на друго косите, държаха се за ръце и седяха плътно притиснати, като деца, търсещи утеха, закрила от нещо страшно в простичкия човешки контакт. Въпреки откъснатите си корени и загубата на всичко от миналото им, в тях имаше нещо детинско и си помислих, че сигурно тъкмо тази привидна невинност, нелепо съчетана със сексуалността на зрели жени, кара толкова много западняци да лудеят по жените от Югоизточна Азия. Техният чар не остави леден и мен, обаче в този момент не изпитвах сексуално желание към тях. По-скоро усетих тъпа и някак си изненадваща болка, нещо по-близко до завист.