Рейн-сан: Справедливото клане

— Трябва да си ги побърквала — отбелязах, спомняйки си какво е да си на тази възраст, отровен от тестостерон и устремен като самонасочваща се ракета.

Дилайла кимна.

— Но не ме интересуваха момчетата на моята възраст. Не знам защо — просто ми се струваха прекалено малки. Фантазиите ми винаги бяха свързани с по-възрастни мъже.

Тя се облегна на възглавницата.

— Когато навърших шестнайсет, един приятел на баща ми, военен, се премести на работа в нашия град. Живя при нас един-два месеца, докато си търсеше апартамент. Казваше се… Ще го наричам Дов. Беше на четирийсет, военен герой, мургав, хубав мъж с невероятно меки, невероятно красиви очи. Колкото пъти го погледнех, изпитвах странно чувство и трябваше да се извръщам. Винаги се държеше прилично с мен, но понякога го хващах да ме гледа като всички други мъже, макар че явно се опитваше да го прикрива.

А когато осъзнах, че ме гледа така, се почувствах… е, беше вълнуващо. Беше военен герой, красив, интелигентен и много по-възрастен и опитен от мен, но въпреки това имах същата власт над него. Започнах да… експериментирам с властта си. В известен смисъл я изпитвах, за да разбера какво представлява. Смеех се на нещо, което е казал, и се вглеждах в очите му малко повече от естественото. Или се отърквах в него, когато се разминавахме. Нямах намерение това да доведе до нещо конкретно — дори не знаех, че може да ми се случи с мъж като Дов.

Един ден, когато родителите ми ги нямаше, аз си облякох тоалета, който смятах за най-секси, бяло бюстие и саронг. Почуках на вратата на стаята му. Сърцето ми биеше силно, както винаги, когато бях близо или дори само мислех за него. Чух го да казва: „Влез“ и влязох. Той седеше на малкото бюро в стаята и когато ме видя, се изправи, после се изчерви и се обърна. Сърцето ми още по-силно се разтуптя. Казах му, че отивам на разходка на плажа — живеехме близо до океана, и го попитах дали иска да дойде да поплуваме. Дов не отговори — просто ме погледна и пак се извърна. Тогава чух дишането му. Бях толкова млада, не разбирах какво означава това, обаче ме възбуди. И се почувствах неловко, защото не ми отговаряше. Не знаех какво да кажа, затова започнах да си вея и отбелязах: „Тук е адски горещо!“, защото изведнъж ми се стори, че съм в пещ. Той продължаваше да мълчи, просто ме гледаше с невероятно странно изражение — усмихнато, но и малко мъчително, като че ли нещо го болеше и се опитваше да се държи храбро — и видях, че ръцете му треперят. Мълчанието му ме изнерви, чудех се какво да кажа. „Няма нищо, щом не искаш да поплуваме“ — изпелтечих аз и осъзнах, че гласът ми трепери също като ръцете му.