Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Бе мой ред да се засмея.
— Ами семейство? Още си млада.
— Не знам. Съмнявам се, че бих могла да се откажа от Дов, затова ще ми трябва съпруг, проявяващ разбиране.
— Не му казвай.
— Ще се наложи да премълча и какво съм правила през последните десетина години. Нали знаеш, ако научи, че можеш да бъдеш актриса в леглото, мъжът винаги ще се чуди дали не играеш и с него. Мъжете са склонни да проявяват несигурност за тези неща.
Може би думите й бяха насочени към мен. Може би опипваше, за да види дали ще призная нещо в този смисъл. Вместо да ги оставя без отговор, отвърнах:
— Сигурно е трудно да си толкова близка с Белгази, след като знаеш какво върши.
Тя кимна.
— Трябва да умееш да разделяш нещата. Но с него не е чак толкова зле. Той не е от убийците. Всъщност е много по-високо в хранителната верига. Освен това е интелигентен и не е неприятен. Привлекателен е. Не забравяй, аз обичам мъжете. Това е едно от нещата, които ме правят толкова добра в моята работа.
— Обаче, след като получиш от него каквото искаш…
Лицето й малко помръкна.
— За това ще се погрижи някой друг. Може би ти.
— Как ще се почувстваш тогава?
— Както винаги. Но човек не се отказва от правилното действие само защото смущава душевното му спокойствие.
Погледнах я, впечатлен. Повечето хора не го съзнават, обаче деветдесет процента от морала се основават на душевното спокойствие. Изпепелете стотици хора от десет хиляди метра височина и после ще спите като къпани. Убийте само един човек с щик и сънищата ви никога вече няма да бъдат сладки.
Кое е по-добре за душевното спокойствие? Кое е по-лошо?
Може би няма значение. В края на краищата преодоляваш всичко. Ние сме толкова издръжливи същества!
Чувствах се странно да лежа в леглото с нея. Стаята ми се струваше истински рай. Разбирах, че това се дължи и на предпазните мерки, които бях взел, и на увереността ми, че тя не би допуснала да я проследят. Ала някаква част от мен навярно искаше да се чувства така поради свои съображения, независимо от свидетелствата на външния свят. Лош признак, знаех го. И това сигурно предполагаше, че вече не съм толкова добре подготвен за играта, че не съм толкова годен да оцелея в нея.
Дилайла стана и отиде в банята. Взе чантичката си със себе си, защото знаеше, че иначе ще я претърся. Не че щях да открия нещо полезно. Беше прекалено предпазлива, за да ми го позволи.
Лежах в леглото и слушах течащата вода. Знаех, че съществува поне теоретична възможност да използва мобифона си, докато е вътре, и да предупреди своите хора за местонахождението ми. Инстинктът ми подсказваше, че тази вероятност е далечна, ала той може би бе приспан от уискито и секса. Дилайла все още бе загрижена за опасността, която представлявах за нейната операция. Трябваше да остана нащрек.
Когато излезе, вече беше облечена. Изглеждаше спокойна и освежена. Бях си наметнал един от хотелските плюшени халати и седях на леглото, сякаш се готвех да пренощувам там.
Тя седна до мен.
— Какво ще правим сега?
Поставих ръка върху бедрото й.
— Ами, ако искаш, готов съм за втори рунд.
Дилайла се засмя.
— Питам за положението.
— А, да. Можеш ли да пращаш есемеси с мобифона си?
— Разбира се.
Дадох й адреса на един от криптираните си чатрумове.
— Паролата е „Пенинсъла“ — осведомих я. — Името на този хотел. Съобщи ми, когато получиш каквото ти трябва от Белгази, къде мога да го открия.
— Наистина ли ще го направиш?
Свих рамене.
— Все още чакам информация от доверени хора, която би трябвало да успее да хвърли известна светлина върху това кой и защо ме преследва. И как. В момента и без това нямам достъп до Белгази. Струва ми се разумно да кротувам.
— Така е. Онези, които те преследваха в Макао, едва ли имат неограничени ресурси. Ще им отнеме време да докарат нови сили.
— Знам.
— Но трябва да внимаваш. Знам, че си професионалист. Но Белгази е опасен тип. Той е от мъжете, които могат да действат без угризения.
— Какво искаш да кажеш?
— В Монте Карло го видях да убива човек. С голи ръце и крака.
— Да, тренирал е савате, знам.
Дилайла поклати глава.
— Нещо повече. Има сребърна ръкавица по савате и е шампион по френски бокс. Тренира с телешки плешки. Може да строши ребро с ритник.
— Трябва да го патентова. „Омекотител за месо на Белгази“!
Тя не се засмя.
— И носи бръснач.
— Браво на него.
Дилайла ме погледна.
— На твое място не бих го приемала толкова лекомислено.
— Знаеш ли на какво учат продавачите? — попитах, като се взирах в очите й. — Да не продават след работно време. Вече ти казах, че засега ще кротувам. Няма нужда да продължаваш да ме убеждаваш.