Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Родителите ти сигурно са преживели истински ад.
— Бяха съсипани. Много хора смятаха, че изобщо не е трябвало да воюваме там. За какво загина нашият прекрасен син, казваха си те. Не беше като да изгубиш някого в другите войни, които ни бяха наложени, всички го знаеха. По-скоро беше като… просто прахосване на човешки живот. Нали разбираш какво искам да кажа?
Извърнах се, замислен за първото си пътуване в Щатите след Виетнам. Когато хората научаваха, че съм воювал, в най-добрия случай изпитваха неловкост и учтиво се опитваха да променят темата. А често реагираха с неприязън.
— Едно от най-жестоките неща, които може да извърши обществото, е да прати младежите си на война с благословия да убиват, а когато се завърнат у дома, да им заяви, че благословията не е била истинска — казах. — Ние постъпихме точно така във Виетнам.
Тя ме погледна и кимна. Помълчахме.
— Как се развиха нещата с Дов? — попитах след малко.
Дилайла се усмихна.
— Той се премести. Аз отидох в колеж. Сега Дов има жена и двама синове.
— Още ли се виждате?
Тя сви рамене.
— Не много често. Той си има семейство, аз си имам моята работа. Но понякога се срещаме.
— Родителите ти така и не са узнали, нали?
Поклащане на глава.
— Не. И той не каза на жена си. Добър съпруг е, обаче нали знаеш? Изкушаваме се. Между нас има нещо, което просто е прекалено силно.
Кимнах.
— Повечето хора само си мечтаят за такава връзка.
Дилайла повдигна вежди.
— Ами ти?
Извърнах очи за миг, замислен за Мидори.
— Може би веднъж.
— Какво се случи?
Всъщност нищо, бих могъл да отговоря. Тя просто разбра, че съм убил баща й.
— Тя не е от бранша — поясних. — Беше достатъчно интелигентна да разбере с какво се занимавам и да проумее, че нашите светове трябва да си останат отделни.
— Никога ли не си се замислял да се измъкнеш от този свят?
— Постоянно мисля за това.
— Трудно е, нали?
„За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме.“ Думи на някогашния ми кръвен брат Лудия Джейк. Отново кимнах и отвърнах, сякаш на призрака му:
— Има неща, които после не можеш да отмиеш.
— Какво се случи помежду ви?
— Причиних й зло. Нараних я.
— Не това. Хубавото.
— Не знам — за миг си представих лицето й, отправения й към мен поглед. — В нея имаше… някаква откровеност. Във всичко, което правеше. Винаги виждах как я карам да се чувства. Тя беше изискана и образована, талантлива и известна в своята област, но когато бяхме заедно, някак си винаги усещах, че съм с личността, която е била преди всичко това. С истинската личност, със съкровената същност, която не вижда никой друг. Правех я щастлива, разбираш ли? В известен смисъл това ми се струваше абсурдно и когато го усетих, бях абсолютно неподготвен. Съмнявам се, че по-рано ми се е случвало такова нещо. Не мога да си представя, че пак ще ми се случи. Тъкмо това, че я правех щастлива… — млъкнах, мислейки си, че ще прозвучи банално, после все пак го казах: — … ме правеше щастлив.
— Сега щастлив ли си?
— В момента ли? Чувствам се доста добре.
Тя се усмихна.
— Изобщо.
Свих рамене.
— Не съм потиснат.
— Доста минималистично определение за щастието.
— Изпитвам удоволствие от разни неща. От хубавото малцово уиски, добрия джаз, от добра тренировка по джудо. От горещата вана после. Смяната на сезоните. Уханието на кафето, когато е изпечено както трябва.
— И от всичко друго?
Помълчах, замислен.
— Да, почти от всичко. Предполагам, че е така.
— Веднъж един човек ми каза: „Ако живееш само за себе си, умирането е особено страшно.“
Погледнах я, но не отговорих. Може би забележката й постигна целта си.
— Не се доверяваш на хората — заяви Дилайла.
— Така е — потвърдих. — А ти?
— И аз не се доверявам лесно. Но вярвам в някои неща. Не бих могла да живея без тях.
Замълчахме и двамата, замислени всеки за своя живот.
— Не можеш вечно да я караш така — казах накрая. — А после?
Тя се засмя.
— Искаш да кажеш, когато повехна и остарея ли? Не знам. Ами ти?
Свих рамене.
— Не съм сигурен. Може би ще се оттегля някъде. На някое слънчево място, може би край океана, като града, където си израснала. Място без спомени.
— Звучи страхотно.
— Да. Но не знам кога ще стигна дотам.
— Е, в твоята работа имаш по-голям „срок на годност“ от мен, предполагам.