Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Докс вдигна купичката си и изля остатъка от супата в устата си.
— Ууух — изсумтя, остави съда на масата и се облегна назад. — Нищо не може да се сравнява с гъсеничните гъби. Знаеш ли, има още нещо. Може на времето да не си го забелязал, обаче винаги си се държал свястно с мен в Афганистан. Аз бях единственият, който не беше служил във Виетнам, и другите не бяха склонни да ме допускат в своя кръг, винаги ми се е струвало така. Това ме караше да се чувствам нежелан. Ти не се държеше по този начин. Не че винаги се отнасяше с мен като с отдавна изгубения си брат, но все пак ме търпеше.
Свих рамене.
— Биваше те в боя.
Докс кимна и понечи да отвърне нещо, после заби поглед в купичката си и мъчително преглътна. Колкото и да бяха верни, думите ми бяха сухи и не очаквах да предизвикат някакво вълнение. Затова ми трябваше известно време да разбера, че той се бори с чувствата си.
След малко ме погледна, решително, почти напрегнато.
— И единствено това би трябвало да е от значение.
Спомних си слуховете, че се е наложило да напусне морската пехота след побой на офицер.
— Да не би някога да са те убеждавали в противното? — попитах.
Докс забарабани с пръсти по масата, взирайки се в утайката на своята гъсенична супа.
— Аз съм адски добър снайперист, готин. Адски добър. Преди Афганистан не бях помирисвал бой, обаче знаех на какво съм способен. Бях първенец в курса си в снайперистката школа в Куонтико, Само че един инструктор ми имаше зъб. Защото, въпреки отличните ми способности — наблюдение и откриване на целта, преследване и придвижване, прицелване — невинаги се държах като истински снайперист.
Не успях да се сдържа и се подсмихнах.
— Малко по-сдържан си от повечето снайперисти.
Той също се усмихна.
— Да, снайперистите са мълчалива порода. Поначало са си такива и работата им още повече подчертава тая им склонност. Аз обаче не съм и никога не съм бил. Когато съм в зоната, съм безшумен и опасен като всички останали; Но когато не съм там, имам нужда да разпусна. Просто съм си такъв.
Кимнах, изненадан от обзелото ме съчувствие.
— А това не се харесва на всички.
Докс сви рамене.
— Нали знаеш, обикновените военни не обичат снайперистите, смятат ни за хладнокръвни убийци. Естествено, едно е да отвръщаш на огъня в разгара на престрелката или да обстрелваш с миномет някого на километри от теб, обаче да се прокрадваш в гората като призрак? Да се прицелваш в човек, все едно е сърна или друг дивеч? Да го дебнеш или да го чакаш скрит и после да му пръснеш мозъка с будистко спокойствие? Трябва да чуеш обаче как кашиците умоляват за помощ, когато имат проблем, решим единствено от снайперист. Ти си бащица на всички. Естествено, само докато свършиш работата. Така или иначе, това, което вършат снайперистите, смущава всички лицемери.
Кимнах.
— Знам.
Той също кимна.
— Знам, че знаеш. Всъщност, готин, в много отношения ти действаш повече като снайперист от мен. Нямам представа колко си точен, обаче притежаваш хладнокръвие. И знаеш какво е да преследваш хора. Това не представлява проблем за теб.
Последва кратко мълчание, през което се замислих над думите му. Не за пръв път ми отправяха подобна „хвалба“, но целта ми бе да чуя историята на Докс, а не да му разказвам своята.
След малко той продължи.
— Така или иначе, да, обикновените морски пехотинци ме смятаха за един от социопатите, а снайперистите ме смятаха за изрод. Фактът, че резултатите ми бяха по-добри от техните, само още повече ги вбесяваше. Особено един офицер. Виж сега, всички снайперисти са подложени на стрес по време на тренировки. Когато се опитваш да стреляш, инструкторите ти крещят, пускат висока музика, която знаят, че мразиш, или по някакъв друг начин се мъчат да те тормозят. Това налага да се концентрираш, води до точни попадения и ти помага да се справяш със стреса, когато прилагаш уменията си в реалния свят. Обаче оня тип се беше озверил съвсем, щото гадостите, които измисляше, изобщо не ми влияеха. Накрая започна „неволно“ да блъска пушката ми, докато ми крещеше, и въпреки че не ми пукаше за крясъците му, естествено, бутането на цевта беше достатъчно, за да не улуча. Е, първия път не казах нищо. Втория път се изправих и му заявих в лицето, че ме саботира. Оня кретен тъкмо това чакаше. Написа в доклада си, че не съм можел да се владея и според него съм психически негоден за снайперист. Когато научих, му теглих един як бой.