Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Тя се усмихна и усмивката й за миг ми се стори странно тъжна.
— Аха, разбирам.
Помълчахме.
— Кажи ми, мислиш ли, че съм спала с теб… от тактически съображения? — попита след малко Дилайла. — За да те манипулирам?
Погледнах я.
— Така ли е?
Тя сведе очи.
— Сам ще трябва да решиш.
Имаше и целувка — колеблива след неотдавнашните ни страстни изблици, после Дилайла си тръгна. Изчаках петнайсет секунди, смъкнах халата и се облякох. Другите ми вещи още бяха в сака. Останах около минута, надникнах през шпионката и с помощта на солджървижъна се уверих, че навън няма никого. Излязох и по различни стълбища и коридори се спуснах на първия етаж. Измъкнах се през един от задните изходи и се озовах на улица „Ханкоу“, прекосих Нейтън и се качих на асансьора за метрото. Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят. Не ме следяха. Бях съвсем сам.
7.
Пренощувах в „Риц Карлтън“, оттатък пристанището. Жалко, че се налагаше да напусна „Пенинсъла“, обаче Дилайла знаеше, че съм там, и можеше да го сподели с някого. По-добре да прекъсна възможната връзка.
На другата сутрин се събудих освежен. Замислих се за Дилайла. Тя ужасно искаше тези два дни отсрочка, през които Белгази имаше „среща в района“. Реших, че каквото и да предприеме през това пътуване, Дилайла и нейните хора чакат тъкмо този момент. Сигурно се надяваха, че нещо от тази среща ще се озове в компютъра му, нещо важно, и тогава щяха да се задействат.
В такъв случай защо се беше опитала да проникне в компютъра му онази нощ? Може би просто се бе възползвала от възможността. Тренировка. Да, може би. Но нямаше как да съм сигурен. Поне засега.
Пък и всичките ми разсъждения се базираха на предположението, че не ме е лъгала. Имах нужда от още информация, нещо, което да използвам за сравнение. Надявах се да го получа от Канезаки.
Взех душ, избръснах се и си доставих насладата да полежа за последно в разкошната вана, преди да сляза на рецепцията и да напусна хотела. Хубавичката служителка се втренчи за миг в мен и любезно се извини. Преди да успея да реша за какво се отнася, тя се върна с управителя, мършав тип с тънки мустачки.
— А, господин Уатанабе — обърна се към мен с името, под което се бях регистрирал. — Търси ви един човек. По полицейска работа, както изглежда. Каза, че било важно да му се обадите. Остави този телефонен номер — управителят ми подаде лист хартия.
Кимнах, без да издавам смайването си, и взех листа.
— Не разбирам. Защо не ме уведомихте веднага?
— Много съжалявам, господине. Обаче мъжът дори не знаеше името ви. Остави снимка на рецепцията. Едва сега, когато ви видяла, служителката си помислила, че може да сте въпросният господин.
— Това ли е всичко? Имаше ли нещо друго? Онзи човек остави ли някакво име?
Той поклати глава.
— Съжалявам.
— Може ли да видя снимката?
— Разбира се — управителят бръкна под плота и извади фотография, в която разпознах отличен фалшификат — дигитализирано изображение на мой портрет. Лицето на снимката не беше точно като моето, но много приличаше.
Благодарих им, платих сметката и си тръгнах, като проверих фоайето по-грижливо, отколкото на пристигане. Нищо не ми се стори необичайно.
Направих няколко проверки с контраразузнавателни ходове, като се чудех как биха могли да ме проследят, по дяволите, и кой може да е бил онзи човек. Адски е неприятно някой да е вървял подире ти, докато си смятал, че си чист.
Когато се уверих, че съм сам, намерих уличен телефон. Набрах номера, който ми бяха дали в хотела.
Телефонът оттатък иззвъня два пъти. После мощен мъжки глас произнесе: „Моши моши“, японския поздрав, със силен южняшки акцент.
— Господи Боже — ахнах аз. — Докс?
— Е, някои смятат така, обаче не, просто съм си аз — с типичната си досадна бодрост отвърна той. — Добре ли се справям с японския?
— Да, идеално.
— Струва ми се, че го казваш просто ей така. Но все пак благодаря.
— Какво искаш?
— Няма ли да попиташ как съм те открил?
— Не и преди пак да ти приложа онази хватка с крака.
Той се засмя.
— Излишно е да го правиш. Ще изпея всичко, каквото поискаш. Очи в очи.
Замислих се, после отвърнах:
— Добре.
— Къде си сега? Още ли си в хотела?
Тогава ме осени. Знаех как го е направил.
— Да — реших да проверя теорията си.
— Хм, добре, хубаво. Ще дойда при теб. Обаче не познавам добре Хонконг, кажи ми как най-лесно да стигна там?
Усмихнах се.
— С такси.
— Естествено, логично. Все пак ме упъти. Обичам да знам къде отивам.